vanguard - Авангард :: In memoriam - големият актьор Константин Коцев

Константин Коцев се пресели в другия свят Поклонението пред актьора е утре от 12.00 часа в църквата "Свети Седмочисленици" ЕЛЕНА КРЪСТЕВА ЕДНО КЪМ ЕДНО "Когато аз постигна успех, не мога да се зарадвам, защото знам колко съм го изстрадал. На чуждите мъки обаче не съм присъствал и винаги съм щастлив от постиженията на колегите си."
"Човек се изморява и стигне ли върха, винаги се връща. Там е много самотно и студено. Дори алпинистите се връщат. Но слизането трябва да става внимателно. Пък зависи и на кой връх се качваш".
"Не приемам твърдението, че има просташка публика. Вярвам в това, което казва Жан Реноар: "Театърът е място, където хората за два часа стават поети". Задачата на актьора е да ги направи зрители". ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Актрисата ТАТЯНА ЛОЛОВА: Отива си страхотно цветен свят
Отива си един страхотно цветен свят, свят на фантазия, на дарба, на талант, на изкуство. Отива си един голям артист и голяма личност. Той се отличаваше с интелигентността и начетеността си, беше гейзер от остроумия. Играхме заедно в "Посещението на старата дама" от Фридрих Дюренмат, когато и двамата се върнахме в Сатиричния театър. Отива си един от актьорите-митове. Но когато едно такова същество е посетило земята, то остава в спомените на близките си, на онези, които са го познавали. Те ще го носят в сърцето си, в ума си. Остават и ролите му, запечатани на филмова лента. Онези, които идват сега, ще могат да го гледат, но за съжаление, те няма да усетят човешкото обаяние, защото личният контакт не може да се предаде.

Актьорът ГЕОРГИ РУСЕВ: Беше актьор на мига
Играх с него в последния му спектакъл в театъра в "Слънчеви момчета" на големия американски комедиограф Нийл Саймън в Театър 199. Освен, че играеше на сцената, той беше и режисьор. Постановката имаше много голям успех, мисля, че стигнахме деветдесето представление. Константин Коцев беше много изобретателен актьор. Актьор на мига. Правеше смях, без да се старае да е смешен. Следваше автора, без да украсява допълнително. Съвременен, истински комик. В киното играх с него в една много хубава комедия "Страстна неделя". Хубаво е да я излъчат, но не знам дали ще го направят сценарист беше Славчо Трънски, а сега конюнктурата е друга. БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ Роден: на 4 юни в Истанбул. Като дете дори не говорел български език. След това така овладява тънкостите на лексиката, че завършва право и актьорско майсторство. След като завършва ВИТИЗ, заминава да работи в трупата на Бургас.
Кариера: Сред създателите на Сатирата. През 1984 г. напуска трупата и отива в театър "София" в най-силния му период - от 1984 до 1990 г. След това минава на свободна практика.
ФИЛМОГРАФИЯ - роли в най-добрите български филми - "На малкия остров", "Инспекторът и нощта", "Привързаният балон", "Шведски крале", "Случаят "Пенлеве", "Слънчев удар", "Топло", "Гола съвест", "Индиански игри". С Апостол Карамитев правят безпрецедентен дует в "Бялата стая" на Методи Андонов.

"Ако хората ме запомнят поне в два-три филма, добре ще е" с това изречение, придружено с леко загадъчна усмивка Константин Коцев приключваше разговорите си с журналистите. Срещите му с хората от медиите не бяха чести, защото актьорът не обичаше излишната показност. В последните години беше болен и още повече се затвори в себе си.
В събота привечер големият актьор напусна този свят. Издъхна в дома си два месеца след като навърши 81 години. Поклонението пред саркофага на Пацо, както с обич го наричаха колегите му, ще е утре от 12.00 часа в храма "Свети Седмочисленици". Погребението е по-късно в тесен семеен кръг.
"Когато са дошли орисниците, аз не съм изтеглил листчето с наградите", шегуваше се Константин Коцев. Въпреки десетките великолепни роли в театъра и киното, актьорът не беше разглезен с отличия. Получи награда "Златен век" за принос в българската култура едва преди четири години. Връчи му я покойният министър на културата композиторът Божидар Абрашев.
Преди да го застигне коварната болест на Алцхаймер Константин Коцев ходеше всеки ден в Сатиричния театър, сред чиито основатели беше. Сядаше във фоайето на една от масите в кафенето. Разговаряше със свои колеги или просто наблюдаваше мълчаливо. Не криеше горчивината си, че режисьорите не го канеха за роли.
Допреди седем години Константин Коцев не спираше да обмисля нови проекти. Искаше да реализира постановката "Най-късно до шест" по пиеса на Жак Перие. Не успя.
"Непрекъснато чета пиеси, но не обичам ролите "за мен". Човек непрекъснато трябва да се стреми към нещо. Едно ти хрумне, друго се забави, трето пък изведнъж изскочи", разказва в свое интервю пред "Монитор" актьорът. Коцев не криеше, че изненадващите предложения му допадат най-много. Като това на Лилия Абаджиева да играе в авангардната є версия на "Ревизор" от Гогол.
Константин Коцев нямаше любими роли. "Има тухли. Една без друга не могат. Те са като деца с различни физически данни. Всеки образ е стъпка към изграждането на другия", смяташе изпълнителят на Радичковия герой Гоца. С философско примирение твърдеше, че изиграните герои са "колкото…толкова. Помни ги едно поколение и после се забравят".
В последните години Коцев се чувстваше забравен, но не се жалваше. "Животът не е сладкарница или люлка, че да се люлеем на него. Какво да кажат момчетата, родени в края на миналия век и участвали в толкова войни? Та един от тях беше Димчо Дебелянов!", разсъждаваше актьорът.
Без грам звездомания, Константин Коцев се блъскаше с живота като всички останали: "И аз вървя по улиците, и аз си купувам билетче за трамвая. Толкова струваме, колкото едно билетче. Е, сега се появиха и мерцедеси, но човек не може да се идентифицира с мерцедеса.", разсъждаваше актьорът.
Константин Коцев изигра последния си спектакъл в Театър 199. Представлението се казваше "Слънчеви момчета" и в него Пацо си партнираше с неповторимия Георги Русев. Освен изпълнител на една от ролите, Коцев беше и режисьор на постановката по едноименната пиеса на Нийл Саймън.

Актьорът получава награда “Златен век” през 2003 г. от Божидар Абрашев.

Според публиката и критиците най-голямото му постижение е моноспектакълът му "Дневникът на един луд" от Гогол. В него актьорът, режисирайки сам себе си, показа терзанията на малкия човек, смазан от безумието на държавата. "Съвършена дисекция на човешката природа" така театроведите определиха представлението, в което актьорът се мяташе между креват, дюшек, цукало и закачалка.
Железен принцип за Константин Коцев беше да не променя текста. "Най-хубавото представление е онова, в което не личи постановчикът. Хората са дошли да се вълнуват, а не да се чудят", твърдеше актьорът.
За разлика от мнозина Константин Коцев се кланяше само на праха върху сцената. "Не декорите, не костюмите, а прахът запазва цялата история на театъра.Това са стъпките на Този, Тази, Онзи. Стъпките на Шекспир, Гогол и Ибсен…", повтаряше актьорът. Неговите стъпки отекват в Сатирата.
Станахме като проститутки на пътя, казваше големият актьор Коцев продаваше картини за хляб Карат го да репетира нощем, за да спрат "Дневникът на един луд"

В "Мачово бърдо" "Вероятно сърцето му не издържа. Бог го пощади, като не даде болестта му да се развие дотам, че да престане да ни познава и сам да не знае кой е", казаха децата на Константин Коцев. В събота той издъхна на 81-годишна възраст в дома си в присъствието на сина си Димитър и дъщерята Зорница. Любимецът на поколения българи няколко години страдаше от болестта на Алцхаймер. Близките му разказаха за страданието му преди година. Въпреки това колегите му от Сатирата и театър "София" са потресени. Никой не очакваше, че смъртта така бързо ще го застигне толкова скоро.
"Животът ми не беше лек, но не се вайкам. Човек не трябва да се вглежда само в лошото, както и никога само в хубавото", обичаше да казва философът Константин Коцев.
Роден е на 4 юни 1926 г. в Истанбул, където баща му бил на работа. След нещастен случай едва четиригодишен бъдещият актьор остава сирак. Майка му е принудена да се върне с трите деца в България. Малкият Коце дори не говори родния език. След това така овладява тънкостите на лексиката, че завършва право и актьорско майсторство. След като взима тапията от ВИТИЗ, заминава да работи в Бургаския театър. Той е сред създателите на Сатирата в София. Артистите от трупата сега разказват за голямото му приятелство с великия комик Георги Парцалев. Наричат ги Големия Пацо и Малкия Пацо, защото един до друг на сцената двамата приличат на Крачун и Малчо.
"Като малък съм бил дебело бебе и всички ми викали Пашата. И от после умалително от Пашата дошъл прякорът ми Пацо. Най-смешното беше, че на един фестивал, когато италианците го чуха, се стреснаха. Защото "пацо" на италиански значи луд, безумен. Де да знам, може и да е така", разказва несравнимият импровизатор Коцев пред колегите си, които често се заливат от смях дори само от една негова мимика.
През 1984 г. той напуска храма на смешниците, защото трудно понася интригите там. Акостира в театър "София" в най-силния му период - от 1984 до 1990 г. След това - като стопроцентов бунтар и отрицател на всичко, що е нагаждаческо, минава на свободна практика. Член е на Съюза на българските филмови дейци. През 1969 г. е удостоен със званието заслужил артист, през 1980 г. - народен артист.
Човекът, който до неотдавна беше с най-бързия ум и най-хапливия език в арт гилдията, в последните години странеше от обществения живот. Последната му изява бе през юни 2006 г., когато на честването на рождения му ден в кино "Одеон" се завъртя култовият му филм "Гола съвест". Пацо вече не беше същият. Годините го мъчеха. Чаровникът, който ръсеше мъдрости и смешки като за световно, вече говореше съвсем малко. Предпочиташе тихо и кротко да остава пред телевизора. И дума не можеше да става да прави сутрешните си упражнения, с които допреди няколко години защитаваше старата си спортна слава на баскетболист. Нито пък да мисли за нова роля, чиято тръпка някога сравняваше с новата любовница.
Но независимо от неочакваната и може би досадна кротост Константин Коцев остава в аналите на театъра и киното ни като абсолютен класик. Въпреки пословичното му нежелание да разголва излишно аза си в светлината на прожекторите, той е може би единственият в Сатирата (другият е Нейчо Попов), който правеше от всеки етюд интелектуална игра. Ако живеехме в друга държава, която би превърнала актьорите си в национални герои, превъплъщенията на Константин Коцев в "Смъртта на Тарелкин" биха били част от христоматията на жанра. Беше наистина уникален.
Едва ли има по-съвършена дисекция на човешката природа от неговия моноспектакъл "Дневникът на един луд". Там Коцев като че ли дописа Гогол. И така ловко сля изкуството с гадните и злободневни теми, че властниците не се усетиха колко е опасен. Неслучайно Пацо готви 4 години 33-те странички текст (не само защото му слагат репетиции посред нощ, за да му спъват работата). И побъркваше зрителите, докато се мяташе между креват, дюшек, цукало и закачалка. Терзанията на малкия човек, смазан от безумието на държавата, остават вечни. Колкото и тежък да беше спектакълът, никой не излизаше в антракта. А старият хитрец не криеше, че всъщност тези петнайсетина минути бяха неговият тест за интелигентността на публиката.
А чудесиите, които направиха за последно с Георги Русев в "Слънчеви момчета", пък показаха на младите им колеги, че не всеки става за актьор. И че не от всяко дърво се пръква режисьор, та затова си постави спектакъла сам. "Режисьорите не ме обичат. Защото не понасям диктатори. Станиславски казва, че добрият спектакъл е този, в който режисьорът остава на втори план. Сега е точно обратното. Не съм против експериментите, но само те се случват. Напоследък театрите нямат лице", призна преди време Пацо пред "Стандарт".
В киното Коцев също написа своя учебник. Започва го още с "На малкия остров" през 1957 г. В свещенодействието, извършено с Рангел Вълчанов, няма място за никой друг освен за тях двамата. Гиганти! Въпреки че по това време Пацо все още е студент. Жорж Садул пише, че филмът на българите е принос в развитието на световното кино. Но какво от това, казват тогава домораслите чиновници в културата и не го изпращат на фестивала в Кан. В досието му на кинаджия са записани роли в най-ярките творения на седмото ни изкуство - "Инспекторът и нощта", "Привързаният балон", "Шведски крале", "Случаят "Пенлеве", "Слънчев удар", "Топло", "Индиански игри". С Апостол Карамитев правят безпрецедентен дует в "Бялата стая" на Методи Андонов. Там двамата сякаш играят себе си - изключително талантливи и неразбрани в извисяването на духа.
"Пацо беше сложна натура, чувствителна. Близките му, а често пъти и ние не го разбирахме. Може би затова остана без жена и отгледа сам двете си деца", казват колегите му. Смисълът на живота му продължаваха да бъдат синът и дъщерята, които занимават с кинорежисура, и внучето. През годините той не се спира пред нищо, за да бъдат те доволни от живота и да не страдат постоянно за майка си, която умира съвсем млада. Когато е в най-голяма финансова криза, Пацо продава ценни картини на Майстора, Дечко Узунов, Иван Кирков, Георги Божилов-Слона. Защото никога не е бил от актьорите, които ще се изтъпанят най-отпред, за да очакват голямо парче от баницата на славата, халтурите и височайшето, доволно рентиращо се внимание.
"Остаряхме и станахме като онези проститутки, които стоят край пътя и повдигат рокличките, а колите профучават край тях. Не ни харесват вече, но това е нормално", казваше известният с несломимия си оптимизъм артист. Когато го питаха има ли, роля, която би искал да изиграе, той отговаряше: "Ами тази, която не познавам. Тя е като любовта. Да я срещнеш, без да я знаеш. Както не можеш да кажеш искам такава и такава жена, а разбираш, че си се влюбил едва когато я откриеш. Това, което ще дойде, ако дойде, е най-хубавото. Не съм се отказал да чакам. Ще чакам до последен дъх!"
Албена Атанасова
Людмила Първанова

ФИЛМОГРАФИЯ

1. Рапсодия в бяло - (2002)
2. Пантуди - (1993)
3. Бащата на яйцето - (1991)
4. Индиански игри - (1990)
5. Завръщане - (1989)
6. Време разделно - (1988)
7. Страстна неделя - (1986)
8. Събеседник по желание - (1984)
9. Федерация на династронавтите - (1984) сериал
10. Горе на черешата - (1984)
11. Равновесие - (1983)
12. Черно-бяло - (1983)
13. Константин Философ - (1983)
14. Похищение в жълто - (1981)
15. Солистът - (1980)
16. Нощните бдения на поп Вечерко - (1980)
17. Роялът - (1979)
18. Топло - (1978)
19. Всички и никой - (1978)
20. Пантелей - (1978)
21. Слънчев удар - (1977)
22. Хора отдалече - (1977)
23. Магистрала - (1975)
24. Къщи без огради - (1974)
25. Вечни времена - (1974)
26. Бягство в Ропотамо - (1973)
27. Тихият беглец - (1972)
28. Автостоп - (1972)
29. Гола съвест - (1971)
30. Няма нищо по-хубаво от лошото време - (1971)
31. Езоп - (1970)
32. Армандо - (1969)
33. Птици и хрътки - (1969)
34. Малки тайни - (1968)
35. Бялата стая - (1968)
36. Случаят Пенлеве - (1968)
37. Шведските крале - (1968)
38. Привързаният балон - (1967)
39. Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров - (1966)
40. Веригата - (1964)
41. Инспекторът и нощта - (1963)
42. Анкета - (1963)
43. Първи урок - (1960)
44. На малкия остров - (1958)
45. Две победи - (1956)

Нагоре

Тагове: memoriam,