Помен за казармата Дизелът червен отнесе с последния набор цяла епоха

Илиян Савков Мартин КАРБОВСКИ

Жена, която не е била в казармата, не е истинска жена. Носталгията на онези времена, когато момичетата ходеха на свиждане на своите войници, свършиха. Свършиха наборите, които служеха на страната си за един лев и 50 стотинки на месец за редниците, два лева за ефрейторите и пет лева за младши сержантите. Свършиха котловата храна, въшкарниците, ракетите СС-22, белите якички, които лесно ставаха черни, кубинките, произведени наистина в Куба. Свършиха новобранските вечери, където цяло село изпраща едно момче да стане мъж. И да се сражава за Родината. Ако трябва. Когато трябва. Свършиха разказите за войнишките курви, за мешката с пиене, за геройството да отидеш до кръчмата в селото и да станеш стар войник. Няма ги свижданията, като в затвора (и не точно). Няма го уволнението. Няма вече кой да каже - "Огин, служба не остана!", както няма кой да напише и да снима титаничната битка на момчетата на една епоха. Епохата свърши. Пийнете една пълна чаша водка - тая вечер по тоя повод. Сега какво ще правим без новобрански вечери и войнишки изпращания
- не знам. Животът на мъжете в тази страна е с един житейски жалон по-малко. И с един смисъл по-малко. Смисълът, кодиран в песента "Щом на гарата пристигне/дизелът червен/ний на него ще напишем/набор уволнен!"
Преди мъжкият живот беше така подреден, знаеше се - раждане, кръщене, войнишко изпращане, сватба, мъжко чедо, челяд, смърт. Сега - само раждане, кръщене, сватба-развод, сватба-развод, трета сватба, последен развод (макар че не се знае дали е последен!). Не се живее така.
През 1988 година на територията на България имаше 111 000 щика. По един за всеки квадратен километър територия. Не я сравнявайте с днешната бройка бойци. Армията никога не е била просто политически или военен еквивалент на историята. Армията беше човешки параметър на нацията, на жизнеността й, на проверката и формирането на правилата, живота и всичко останало. Така беше - нищо че като пишеш за армията, винаги звучиш като много тъп военен.
Едно от момчетата, завършили вчера със службата си цялата тази историческа епоха, каза нещо просто - армията те кара да откриеш едни неща в себе си, които не можеш да откриеш сам. Прекрасно момче. Точно така е. Един английски писател беше казал - във всяка една къща на благородник трябва да има револвер. На балкански преведена, тази суетна мъдрост звучи така - винаги е добре да познаваш устройството на автомата "Калашников". За какво ни е?! - казват децата тия дни. За да не ти потрябва - би трябвало да им отговорим.
Нищо не може да лиши поколения български момчета, които отидоха и стояха в казармата, от гордостта, че са били там и че знаят неща, които само там можеш да разбереш. Неща за себе си, неща за живота, Вселената и всичко останало. Всеки български човек днес има запазена територия или чекмедже за спомените от армията - номер на автомата, откраднат патрон за АК47, парче от ракета със среден обсег, снимка на ротата, приятел от казармата. Направо не е за вярване колко е романтично. Подигравахме се с това, мразехме го, а то някак ще вземе да ни долипсва.
Старата казарма е като комунизма  колкото и да не е справедлив тоя строй, все пак в него ти е минала младостта и няма как да не ти е мил. Това не е просто носталгия - това е парче от живота, което ще се отбранява до последната амбразура, за да запази правото си да бъде разказвано и преувеличавано.
Никой не съжалява за казармата, в която е бил. Ако въобще е бил, човек може само да се гордее, че е бил. Нещо, което никога няма да стане ясно на жените и на следващите поколения мъже. Единственото, което трябва да си пожелаем тия дни, е: историята и новата епоха да не ни наложат да си я върнем - наборната казарма. Ако се наложи да си я върнем - значи много ще сме я закъсали.
http://standartnews.com/bg/article.php?d=2007-11-27&article=212708

Браво на Карбовски.. :)

мнението му!:)))