Подготовката за голямото събитие продължава десетина дни, най-важното е кой ще бъде избран за майстор
Зимно утро. Тишина. Бяла магия. Пушекът на комините изписва причудливи форми и се разтваря в небитието, опитвайки се да догони облаците. Тук-таме изкудкудяка кокошка, пролае куче, изреве магаре. След малко към хора се включва с протяжното си мучене и някоя крава. Идилия.
Нищо по-хубаво няма от българското село зимно време. Тежката кърска работа е приключила. Ракията е сварена, виното буйства в буретата. Предстоят празници. Най-важният за всяка селска къща е денят на "свинското погребение". Той може и да не съвпада с календарната Коледа, но този ден е Коледа за дома. Цяла година е гледано животното, за да има мезета през следващата.
Подготовката за ритуала трае десетина дни. Канят се приятели. От голямо значение е кой ще е "майсторът" на прасето. Неговата задача е не само да заколи животното, но и да го разфасова бързо и чисто. За това са нужни познания за анатомията на прасето и разбира се опит. Важна е и сръчността на хората, които ще му асистират. Правят се планове за жените, които ще помагат на домакинята в кухнята, за необходимия инвентар от горелки, въжета, кофи, легени и други съдове. Сковава се дървен плот, който ще се постави на две "магарета", за да се работи на високо и чисто. Точат се ножовете.
Предната вечер прасето не се храни, за да се чистят по-лесно червата му. Сутринта първата работа на домакина е да напали огън, върху който на триножник ще сложи голям котел с вода. Един по един пристигат колачите. Всеки е втъкнал в ботуша си нож. Очаква се майсторът.

Той пристига с два ножа.

Единият е тънък и дълъг за дупчене, а другият - по-къс и широк - за обработка на месото. Малките деца се прибират в къщата, за да не стават свидетели на кървавата сцена. Майките им запушват ушите, когато се чуе пронизващото свинско квичене. Иначе, ако се стресне детето, ще трябва да го водят по баячки.
Когато всички са се събрали, домакинът влиза в кочината и връзва задния крак на прасето с въже. Възелът трябва да е здрав и самозатягащ се, защото не са редки случаите прасето да се отскубне и да хукне из двора. Това, че ще направи поразии, е малката беля. Възможно е да счупи я ръка, я крак на някой от преследващите го. Но най-срамното е, че дружината коледари ще стане за смях. Дълго време ще е обект на подигравки на цялото село.
Всички са нащрек. В момента на излизане от кочината прасето трябва веднага да бъде повалено настрани, за да може майсторът да си свърши работата.

Дошло е време за греяната ракия.

Когато майсторът не е на ниво, може закланото прасе да скочи и да побегне. Тогава картината става още по-грозна. Затова в последно време, за по-сигурно, някои викат ловци - да гръмнат прасето.
Следващият етап е пърленето. Някога това е ставало със слама в предварително изкопани трапове. През седемдесетте години бензиновите горелки улесниха процеса. Напоследък масово се използват газови.
Почернялото прасе започва да се стърже с мотика, а след това с тъпи ножове, за да не се похаби сланината. Най-младият и неопитен от компанията го полива непрекъснато с вода. Когато прасето се белне, се поставя на плота. Не дай боже животното да е над двеста и петдесет килограма. Необходима е доста мъжка сила, за да се качи плотът на "магаретата".

И тук започват шегите с любопитните малки деца, които се навъртат покрай колачите, очаквайки вкуснотиите. Обикновенно те са в сферата на черния хумор. Например: "Иване, отиди кажи на баба ти да даде една черга, за да завием прасето, защото му е студено." Гледа Иванчо и се чуди. Че го будалкат, е ясно. Хем иска да е съпричастен и да помага, хем гледа да не се изложи. Накрая разбира, че все пак трябва да донесе чергата. Не че му е студено на прасето, а защото полятото с вряла вода животно трябва да се завие, за да се отпусне месото.
Майсторът започва разфасоването. Приключва се с греяната ракия и се преминава на вино. В началото се замезва с изпечената кожа на прасето. Един от групата 

се "назначава" за дежурен по мезетата.

Изкарва жар от огнището и скарата започва да цвърчи. Първо се "лепят" на нея ушите, опашката и зурлата. Преминава се към по-тънките мезета от врата, далака, бъбреците, докато се стигне до "майсторското" мезе - момиците. Обикновено готвачът подава хапките в устата на колачите, тъй като ръцете им са мръсни.
Работата върви, виното се лее, лакърдиите не спират. Говори се за какво ли не: как едно време са ги вършили тези неща, добро ли е прасето, което обработват, разкаже се виц. Задължително е да се пребъбрат и селските клюки. Ако някой не издържи и отвори приказка за политика, току го поприпсуват и разговорът се върне към по-приятните теми. Няма да си развалят хората празника, я!

По някое време се чуе женски глас от кухнята: "А на нас полага ли се мезе?" Разбира се, че им се полага. На печките се варят и пекат вкусни манджи, предимно с кисело зеле, праз и ориз.
На обяд работата е към своя край. Месото е внесено в зимника. Една част ще се яде прясно, друга е за луканки, трета за кървавица, за пача и т.н. Подготвено е и качето където ще се налага сланината.
Колачите влизат и сядат на отрупаната трапеза. Рядко някой ще посегне към мръвките. Печеното навън месо им е "дошло до гуша". Но с пиенето не е така. Започва се отначало. На ракия и туршия. Към края на обяда се запяват песни и се минава отново на вино. Кой колкото може. Ако някой изпадне в затруднение, викат жена му да му помогне с придвижването до вкъщи.
Жените си знаят и са по-благосклонни. Започнал е сезонът на празниците.

Мамка му кой удари повече глиган!

В началото на миналия век патриотично настроени българи, желаещи отново "България на три морета", образували чети и влизали в Македония да помогнат на поробените си братя. След няколкомесечни сражения се връщали в родината, за да лекуват рани и да събират сили за нови битки.
При една такава почивка четник от село Попинци, Пазарджишко, поканил братята си по оръжие на "свинско погребение". Оправили до обяд животното и заседнали на масата. Цвърчат мръвките, лее се вино, пеят се песни. А любимата им македонска песен "Како ке минем Вардаро..." по няколко пъти на ден огласяла селото. От време на време и гръмнат, за да се обозначат.
И така три дни. Изяли прасето. Двеста и петдесет килограма било животното, ама и момчетата били яки. Започнали с кокошките. През час, през два, току някоя поеме към тенджерата. Отворили ново буре с вино. И пеят, и пият. Стъжнило им се на домакините. На четвъртия ден бащата на момчето не издържал и влезнал в стаята на развеселената чета. Точно пеели любимата "Како ке минем Вардаро..."
- По моста бе, вашта мама! - ревнал бащата. - Хайде тръгвайте!
Един век по-късно историята се повторила в същото село, но не като фарс. Директорът на училището - запален ловджия - гръмнал голям глиган. По традиция цялата дружинка вечерта отива на гости на "майстора". Разтърчали се домакините. Взели маси, столове и посуда от комшиите. Подредили трапезата. Отворил щастливият стрелец едно столиторво буре. И се започнало... Призори си тръгнали последните авджии. Не стига, че прасето свършило, ами и една тенекия със сирене изяли. Погледнал ловецът празното буре, поклатил глава и се заканил:
- Мамка му кой удари повече глиган... 

Любо Николов -Дума