Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02.2008 20:05 - Трети март, 1878, Сан Стефанският мирен договор и неговият принос
Автор: avangardi Категория: Изкуство   
Прочетен: 3873 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 24.02.2008 06:40


Санстефански мирен договор, сключен между  Русия и Турция 
на 19 февруари/3 март 1878 г. 
 
Предварително споразумение между Русия и Османската империя, подписано на 19 февруари (3 март) в Сан Стефано; с него се слага край на Руско-турската освободителна война. Пълномощници от руска страна са граф Н. П. Игнатиев и А. И. Нелидов, от турска страна - Савфет паша и Садулах бей. Членове 6-11 се отнасят до България, която е създадена като автономно васално княжество с народно християнско правителство и народна милиция. Границите на княжеството обхващат Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия полуостров). Великобритания и Австро-Унгария се обявяват против договора. По тяхна инициатива той е ревизиран и заменен с Берлинския договор 1878. 

image


България според Санстефанския мирен договор


Трети март, 1878, Сан Стефанският мирен договор и неговият принос
(от интернет страницата “Православието”, автор Зара Костова)

Много българи днес си задават въпроса защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват, или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

image

"Свободна България," (1879 г.), литография, худ. Георги Данчов-Зографина
# posted by bulgarian_kuber @ 10:50 AM 


Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза. Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвърждава руското влияние на Балканите.

"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул, е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".

"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."

Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено, ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразни, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.
http://treti-mart-nacionalen-praznik.bulgarian-society-of-nevada.tutmanik.com/
image http://g-kulekov.tutmanik.com/ Feb 9, 2008



 Переход через Балканы. Марш на Адрианополь
А.А.Свечин


 


 


 


 


 


  •  Берлинский трактат 1878 г.
         
  •  Адрианопольское перемирие и Сан-Стефановский мирный договор. Берлинский трактат
         Переговоры нашей главной квартиры с Турцией привели к перемирию, подписанному в Адрианополе 31 января, и миру, заключенному в Сан-Стефано 3 марта 1878 г. Главнокомандующий переехал в Сан-Стефано — городок в ближайших окрестностях Константинополя, почти его предместье, в формальное исполнение повеления Александра II — занять Константинополь. Условия перемирия для турок были легкими, мира — очень тяжелыми. А.А.Свечин
  •    image Ход военных действий на Кавказе

     

    Кавказский театр войны представлял три направления, изолированные друг от друга горами, сходившиеся у важного турецкого административного центра — Эрзерума, очень слабо укрепленного. В небольшом удалении от русской границы они заграждались крепостями Ардаган, Карc, Баязет. Из них только Карc был достаточно подготовлен к обороне и снабжен 12-тысячным гарнизоном.
      
       image Бои на Шипкинском перевале (август-декабрь 1877 г)

     

    В.И.Виноградов

    Шипкинский перевал имел для русской армии огромное военно-стратегическое значение, поскольку открывал кратчайший путь из Северной Болгарии в Филиппополь (Пловдив) и Адрианополь. Высота Шипкинского перевала—1333 метра над уровнем моря, протяженность — 1,5 километра. Позиция защитников Шипки была крайне неблагоприятна. Растянутая узкой полуторакилометровой лентой вдоль хребта, она давала возможность неприятелю атаковать с трех сторон.
      
       image Осада и взятие Плевны

     

    26 августа (7 сентября) началось третье сражение под Плевной, Русские войска насчитывали 46,5 тыс. штыков и 5,6 тыс, сабель, румынские войска — 29 тыс. штыков и 3 тыс. сабель, турецкие войска — около 32,5 тыс. Расчет был сделан на продолжительную артиллерийскую подготовку (4 дня), во время которой русские войска постепенно приближались к укрепленным позициям противника. Но артиллерийская подготовка была малоэффективной из-за слабого фугасного действия снарядов.
      
       image Общий ход боевых действий. 1877-78 гг.

     

    К началу войны Россия развернула 2 армии: Дунайскую (185 тыс. чел., 810 opудий, командующий - Великий князь Николай Николаевич) и Кавказскую (75 тыс. чел., 276 opудий, командующий Великий князь Михаил Николаевич). В Дунайскую армию влилось болгарское ополчение (около 7,5 тыс. чел.) под командованием русского генерала Н. Г. Столетова, в Кавказскую — грузинские, армянские, азербайджанские, осетинские и другие милицейские войска.
      
       image Предпосылки к русско-турецкой войне 1877 года

     

    В 1875 г. турецкими властями был увеличен ашар - феодальная десятина. Когда турецкие сборщики налогов попытались вторично на протяжении нескольких дней взыскать налоги в одном из округов Герцеговины, здесь вспыхнуло восстание, быстро охватившее всю Боснию.
      
    image  

         Убыль в турецких рядах была сильнее притока новых сил. Турецкие армии в тяжелых условиях осени и начала зимы, чрезвычайно сурового, начали разлагаться. Весть о капитуляции Плевны усилила в большой степени этот процесс распада.


    Тагове:   март,


    Гласувай:
    0
    0



    Няма коментари
    Търсене

    За този блог
    Автор: avangardi
    Категория: Изкуство
    Прочетен: 5847011
    Постинги: 1812
    Коментари: 9785
    Гласове: 72557
    Календар
    «  Ноември, 2019  
    ПВСЧПСН
    123
    45678910
    11121314151617
    18192021222324
    252627282930