Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10.2008 07:09 - In memoriam - Димитър Киров-ДиКиро пали лула на небето
Автор: avangardi Категория: Изкуство   
Прочетен: 3826 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 24.10.2008 07:17


Големият художник и бохем почина на 73 тук:ДиКиро - сайт на художника image
Снимки тук: 03.10.2007 15:14 - Юлиан Митев, Дикиро, изложба, рецензия.

Отиде си и Димитър Киров. Големият художник, ексцентрик и бунтар издъхна вчера на 73 години. Сега, запалил неизменната си лула, си бъбри в рая с незабравимите приятели, Георги Божилов-Слона и Начо Културата. През
последните месеци той не излизаше от Военна болница след поредния инсулт и изострения диабет. До него неизменно беше съпругата му Русалия, неговата муза и любов. Въпреки болестите една от емблемите на пловдивската арт бохема за рождения си ден на 20 май, както всяко година, създаде нова творба. Този път не картина, а мозайката "Айфеловата кула" и я показа с още 40 свои творби в галерията "Жорж Трак" в Стария град. После колоритните му творби, обединени под мотото "Духът на ДиКиро", намериха пристан във Варна, Бургас, а неотдавна се завърнаха отново в Пловдив. Ще запомним неговите картини, фрески, мозайки и сграфито с вечните му теми - изгорели икони, мадони, музика, балерини и клоуни. Ярките му картини ни разказват спомените за тайнствения дух на родния му Истанбул, за вековете култура, на които Пловдив здраво е стъпил, и за жизнеността на арт столицата Париж. Във виталните цветове на платната му музиката придобива свой образ, а балерините се превръщат в ефирни същества. Разбира се, от всяка творба струи всеотдайната любов към съпругата, балерината и педагожката Русалия Кирова, Ро, както ДиКиро я нарича вече 43 години.
"През 1965 г. млад художник и още по-млада балерина създават едно от най-артистичните семейства в Пловдив. Това са Димитър Киров и неизменната му муза Русалия. Безспорен факт е, че през последните десетилетия всеки от тях направи поотделно блестяща кариера. Много по-различен щеше да е градът, ако съдбата не ги бе събрала и задържала тук. На входа на бялата им къща в Стария град блести пано с въздействието на герб на една любов, без която и животът, и творчеството на двамата нямаше да са същите", пише Ваня Минчева в монографията си "Профили: 60 именити пловдивчани споделят".
Някога ДиКиро, заедно с Георги Божилов-Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов и Енчо Пиронков бяха смятани за черните овци в правоверното социзкуство
Те правеха изложби, които пораждаха цели дискусии, но в крайна сметка разбиваха идеологическите арт догми в България и Източна Европа. "Нас редовно ни атакуваха, че сме били проводници на западното упадъчно изкуство. Въпреки това и петимата успяхме във времето благодарение на нашата позиция в изкуството. В Пловдив аз живея по-богато от най-богатите хора във Франция, защото имам къща, каквато искам. Тя е едно голямо шато в Стария град, със зали за балет, за изкуство. Така че какво е Париж - два часа и половина път със самолет. Превратна е представата на хората, че човекът на изкуството трябва да работи в Париж. Никой от големите имена на френското изкуство не работи там. Освен това аз живея в град с 8-хилядна история, в центъра на античен акропол, около мен няма сиви парижки стени, а цветни силуети на разкошни къщи, потънали в зеленина и тишина. Биоенергията на пластове култури минава под краката ми и ме зарежда - по-добри от тия условия има ли", споделяше творецът, чиито картини са пръснати по световни галерии и частни сбирки в цяла Европа.
В артистичната визитка, която Димитър Киров сам си бе съчинил, пише: гражданин на България: циник - естет, опозиционер - като всеки приличен интелектуалец, пушач на лула и пури - закоравял. И още - ценител на женската красота и на всяка друга, старец с младежки дух и все по-младежко изкуство, почетен гражданин на десетина града, обожаван и ненавиждан, като всеки пророк в собственото си село България.  Гражданин на света: франкофон, кавалер на почетния легион на Франция, почитан в Токио, Сенегал, Истанбул, Атина, Москва, Ереван, Рим, Париж. Любимец в заведенията от Монмартър и другаде по света, скитник - по неутъпканите за българско изкуство творчески пътища на Европа, Азия, Африка. Влюбен - в Стария град на Пловдив, в своите картини и в своята муза - Русалия. Медалист - с български, френски и папски отличия.
ДиКиро често си припомняше великите мигове в живота си. "Аз имах рядкото щастие да се срещна със Салвадор Дали. От него за един час научих повече отколкото за шест години в Художествената академия. Във Франция съм се срещал и със Сезар. Преди години се видях с Марсел Марсо, на когото направих един портрет. Щастие за мен бе срещата ми с испанския крал Хуан Карлос в Пловдив, на когото подарих една картина. Подарих платно и на папа Йоан-Павел II, след което получих от Ватикана много хубаво писмо и един сребърен медал. Щастие за мен е, че съм бил на изложба на Шагал, макар че не можах да се запозная с него", разказва той. .
Искра Крапачева 

ДИМИТЪР И РУСАЛИЯ КИРОВИ. ХРОНИКА НА ЕДНА СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ Автор : Вихра Василева 06.10.2007

image
Радич Банев, снимка

„Никой и нищо не може да се измъкне от зъбите на времето!” Когато за първи път чух тези думи, бях още много малка и в главата ми веднага се роди ужасяващата картина на гигантски каменни зъби, които настървено прегризват, сдъвкват и смилат всичко, застанало между тях. После този образ се разми, а с напредването на годините придоби съвсем банален смисъл - времето убива и красотата, и любовта, и спомените. Припомних си зъбите на времето миналата седмица, докато вървях по калдъръма на Стария Пловдив към дома на художника Димитър Киров и съпругата му Русалия. Камъните под краката ми бяха заприличали точно на разкривени зъби и се замислих как ли са предъвкали и смлели поредната - тяхната история.

А тя започва хем банално, хем приказно. Срещнал младият беден художник красивата балерина и я попитал: „Може ли да ви нарисувам?” „Разбира се!”, отговорила тя, напълно убедена, че няма и да стъпи в ателието му. А после животът така ги завъртял, че двамата вече 42 години са заедно и тяхната любов е една от легендите на Стария град.
Всъщност има много легендарни елементи в тази история. Или е по-правилно да я нарека мозайка – като онази с влюбените, която стои над вратата на белия им дом. Самият Димитър е част от легендарната петорка на пловдивските художници – заедно с Георги Божилов-Слона, Енчо Пиронков, Христо Стефанов и Йоан Левиев. Те са на върха на славата си през 60-те години на миналия век, когато за всяка тяхна изложба от цялата страна с рейсове идват хора да видят картините им. Русалия пък е праплеменница на Майстора. Израснала е сред картините му и е намерила свой път като соло балерина, а после и като хореограф, режисьор и педагог в балета. Двамата поотделно са изградили собствени блестящи кариери, а заедно - по думите на Русалия - взаимно са се обогатявали през годините. „Тя не може без мен, аз не мога без нея”, добавя художникът.

Той е толкова характерен - с омазаната си с бои работна риза, с омачканата шапка, с пурите си, с безцеремонното си държание към външните хора, пристъпили в светая светих на ателието му. И с онези специфично негови си думички, които първоначално шокират, а после започват да ти липсват по време на разговора ви. „Бачкам много”, каза ми още в началото и ме стресна. После осъзнах, че това е неговият начин да обясни, че това, което прави художникът, е тежък труд, базиран не само на полета на музата му, но и на строгата му самодисциплина, преодоляла годините житейски трудности.

Още по темата - в брой 128 на списание За ХОРАТА


Тагове:   небето,   memoriam,   лула,


Гласувай:
0
0



1. merita - Тъжно е когато се разделяме с емб...
27.10.2008 08:13
Тъжно е когато се разделяме с емблеми на културата.Това , което остава обаче , са техните творби и хубавото е че тях никой не може да ни ги отнеме.Било то картини или произвезедия , те остава за поколенията и носят спомена за таланта на тези , които са ги създали.
Такива хора освен с изкуството си обаче остават следа и с живота си като хора.Модела на живот , образно казано при тях е също уникален.Има какво да ни "кажат "ако се замислим.
Често съм си мислила , че художниците и творците имат една особена виталност и правят един друг свят.Контакта с такива хора носи усещане за лежерност и свобода.
Поздрав
цитирай
2. avangardi - Реквием за ДиКиро
01.11.2008 18:23

Отиде си най-експлозивно багреният и ненаситен за творчество български художник

Пенка Калинкова

Димитър Киров със съпругата си Русалия

Почина Димитър Киров. Пловдив обедня и помръкна. Отиде си най-експлозивно багреният и ненаситният за творчество художник. Неговата творческа продуктивност дори след прекарани инсулти и след загубата на приятелите - Йони Левиев, Слона, Начо Културата, бе необикновена. Той работеше ежедневно, по 10 часа понякога, напоследък (преди болницата) с особено настървение.
Захранваше се, както казваше, от енергията на пластовете история в града на хълмовете и сам захранваше с енергията си легендата за Пловдив като особено духовно място, град на художници и артисти. Самият той събираше в картините си всички изкуства - балета, музиката, театъра. Ние, неговите почитатели, имахме уникалната възможност да видим на едно място Пикасо, Дечко Узунов, Марсел Марсо, Багряна, Нешка Робева, Альошата Милковски, Татяна Лолова и кой ли не още. Живи и мъртви, обезсмъртени от четката на Димитър Киров и наредени един до друг в залата на Държавната художествена галерия в Пловдив, в една от изложбите, с които ознаменува 60-годишнината си.
Наричах го Вечния Страж на Стария град. От височината на своя дом на Трихълмието и от височината на постоянното му съизмерване със света той наблюдаваше живота и неизменно се намесваше в него със своите картини, със своите мнения и позиции. Винаги емоционално, със страстта на оголения нерв, на повишената чувствителност. Такива хора вече няма или са все по-малко и по-малко. Мнозина говорят много, дори крещят, но не казват нищо. Славата на един град се дължи на духовните присъствия, които го населяват. Аурата му се създава от аурата на необикновени хора, които са го избрали за свое обиталище. Роденият в Истанбул Димитър Киров можеше да живее в любимия от него Париж или в Токио, където също беше добре приет, но той избра и не смени Пловдив.
ДиКиро, както той сам се подписваше, винаги бе в центъра на вниманието. Той отдавна бе една от легендите на Пловдив - с изкуството си, което не преставаше да ни изненадва с неистовата си виталност, с пиперлията език - винаги със своя позиция по важните въпроси, с взаимната им привързаност с Русалия - съпруга и муза, с приятелите, с къщата си по проект на арх. Богдан Томалевски, която е своего рода музей на българската и световната култура. Някои от по-младите събратя по четка дори му завиждаха за тази шумна публичност, но при него всичко - и емоцията, и внезапният гняв, и острата реплика, идваше някакси органично. Както и щедростта.
През последните години той украси с мозаечни пана черквата "Св. Троица" в Марково, където от години има вила и живее понякога през лятото. Голямата му грижа и болка бе да се завърши галерията на улица "Съборна", инициатор за чието построяване е той - Вечният страж на пловдивския Акропол. Проектът бе замразен.
Когато човек си отива от този свят, говорим за следата, която оставя. Но тази следа е за тези, които имат сетива да я забележат. И на хората, които имат усет и сетива за духовното, ми се иска да кажа - Пловдив и България дължат на Димитър Киров галерията, за която той мечтаеше и която отстояваше. Пък била тя построена и не на мястото, което бе избрал.
Пловдив от 60-те години на миналия век. Време на особен духовен кипеж. В средите на интелигенцията като че ли всичко се случва в една сграда (и в пространството около нея) в центъра на града, под Сахат тепе. На едно място в нея се помещават театърът, операта и симфоничният оркестър. Изложбеният салон тогава също е на Главната улица. На две крачки от него е и Млечният бар, любимо място на великия Златю Бояджиев, където актьори и художници ходят да закусват. Всичко е в диаметър - стотина до двеста метри. В родния Пловдив са се завърнали неколцина млади художници, почти връстници, завършили "монументална живопис" при проф. Георги Богданов в Художествената академия. Още с първата си студентска изложба през 1957 г. те са разбудили духовете, защото рисуват смело и нетрадиционно. И имената на Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Йоан Левиев вече се знаят. Наричали ги абстракционисти, обвинявали ги в разни "изми", а те били просто млади, смели и талантливи. Недокоснати от артдогми. В театъра режисьорът Христо Христов и сценографът Слави Генев създават прочутите си спектакли. Операта е едва на десетина години и в нея работят предимно млади хора. Художниците ходят на представления, артистите и музикантите посещават художествени изложби. Чувството им за общност се запазва и до ден-днешен. Поколението на 60-те години в това отношение оставя на следващите голям пример.
Любимите градове на Димитър Киров са Пловдив, в който живееше, Истанбул, където бе роден, и Париж.
Баща му на 17-годишна възраст заминава за Аржентина. Хваща го треската за злато, но след две години даже няма пари да се върне в Европа, та се качват няколко души контрабандно на един кораб. В Италия се научава да създава скулптурни копия на големите произведения от римската античност. Усвоил занаята, минава през Истанбул, оженва се за арменската красавица Сирануш и за да не се върне с празни ръце, си идва в България с дете на 2-3 години.
От 1980-а всяка година най-малко по веднъж ДиКиро и Ро (както наричаше той любимата си Русалия) ходят заедно в Париж. Така с времето се зареждат срещите и портретите на Салвадор Дали и Пикасо, Марсел Марсо и скулптора Сезар. Първия път Димитър Киров стъпва там по време на Световното младежко биенале през 1965 г. С тогавашния посланик Владимир Топенчаров направили бартер - срещу две картини на художника двойката живяла по два месеца през 1967 и 1969 г. в Париж на гости на посолството. На 13 ноември 1967 г., както е датирана рисунката с личния подпис на Дали, Димитър Киров отишъл на урок при големия маг в хотел "Риц". Когато видял скицата, направена му от българския художник, испанецът се усмихнал и я подписал: "Дали". През 1997 г. Димитър Киров бе удостоен със званието "Кавалер на Почетния легион на Франция за изкуство".
Всъщност той притежаваше всички големи национални награди - през 1981 г. Ди Киро получава първа награда "Владимир Димитров-Майстора" за цикъла "Реквием за Самуиловите войни", две години по-късно е удостоен с Голямата награда "Захарий Зограф", на следващата и с Голямата награда "Златю Бояджиев". Обичаше да казва: "Без Златю Бояджиев и Майстора колекциите са бедни".

Споделено приживе:

Вълнува ме светлината



- Кое може да бъде подтик за създаването на една картина?
- Всичко може да бъде повод. Например за "Конете", една моя картина от 1962-ра, станала програмна за нашето поколение (четири кончета, подплашени от затуленото слънце), поводът беше едно съобщение по радиото. Ще има слънчево затъмнение, селските стопани трябва да внимават, защото животните се плашат. Бях прочел преди това една мисъл на Пикасо, че "Живописта не е в нейното многоцветие, а във вярната съпоставка на два тона". Тогава именно, изхождайки от това съобщение и от тази мисъл, аз нарисувах картината, в която си поставих творческата задача с два тона да постигна живописно усещане за изграждането на композицията.
Човек реагира. Човек може да реагира на нещо голямо, но и дребният повод събужда по-дълбоки мисли. Навремето, през 60-те години, когато живях три години в Базата на художниците, там имах ателие, обичах да лежа на двора със затворени очи. Гледах слънцето и при различна затвореност на клепача виждаш как червеното се променя от светло в оранжево, отива до тъмночервено. При най-малкия процеп между клепачите се получават допълнителни цветове на всяко едно червено. Едно лежане за хората отстрани е безплодно, а аз в този момент си създавах една хроматична картина на разлагането на цветовете.
Вълнува ме търсенето на светлината и в духовния смисъл. Не случайно съм нарисувал толкова разпятия. Винаги виждам нещо общо между Икар, Прометей и Христос. Всеки е разпънат по някакъв начин на кръста си - на скалата ли ще бъде с вериги, или на крилете, с които е полетял, но те са като разпънати в името на доброто за човечеството. И, разбира се, заплащат с живота си.

(Из интервю от април 1995 г.)

01.11.2008

цитирай
3. merita - Благодарение на теб открих и този ...
03.11.2008 16:13
Благодарение на теб открих и този сайт на списание За хората!Поздрав!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: avangardi
Категория: Изкуство
Прочетен: 5850242
Постинги: 1812
Коментари: 9785
Гласове: 72589
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930