Възнесение Христово и православните богослужения

Твърде малко православни християни, участващи в празничните богослужения или отбелязващи  църковните празници домашно, спират мисълта си върху същността на спомняното от църковния календар евангелско събитие.

 Какво в действителност празнуваме на 40-я ден след Великден?

 Православната Църква напомня чрез тържественото си богослужение евангелското събитие, свързано с последния момент от Христовото пребиваване на земята.

 Последното явяване на Възкръсналия Спасител, което преминало във възнасянето Му на небето, е описано по-подробно от евангелист Лука. По-кратко говори за същото събитие и евангелист Марк. Това събитие имало своето място в Иерусалим. След Възкресението Си Христос Се явявал на учениците си в продължение на 40 дни, учейки ги за Царството Божие, както за това ни съобщава евангелист Лука в първата глава на книгата Деяния на светите апостоли (1:2-5).

 Господ наредил на апостолите да не напускат Иерусалим докато не се облекат със силата на Св. Дух.

 Възкръсналият Спасител извел учениците Си извън Иерусалим във Витания, на източния склон на Елеонската планина.

 Според евангелското свидетелство, Иисус Христос вдигнал ръцете си за благословение и благославяйки учениците Си, започнал да Се отделя от тях и Се възнесъл в небесната висота.

 Очевидно, Ввъзнасящият Се Спасител е произнесъл някакви слова, както било прието в Стария Завет, но евангелистът не ни е оставил тези последни думи. Символичното действие на издигане ръцете при благословение ни е известно от книгата Левит (9:22).

 В действителност, в този миг на Христовото Възнесение станала фактическата раздяла на Божествения Учител с Неговите ученици. Обикновено, раздялата предизвиква тъжни чувства. Евангелистът ни уверява, че апостолите се върнали в Иерусалим «с голяма радост» (Лук. 24:52).

 Благочестивият християнин или духовният човек, който вярва в Бог не от суеверие, а разумно с желание за духовното си усъвършенстване и достигане крайната цел – душеспасение, е изправен пред много въпроси, които евангелското събитие предизвиква.

 Нима с Възнесението Си Христос е изоставил апостолите, респективно всички нас и света?

 Защо прощалната страница на Евангелието не е действително печална? Защо тази раздяла не е напълнена с плач и с прощални слова?

 Други евангелски думи ни дават нужната светлина за да разберем, че с Възнесението Си Христос не е отсъстващ :

« Аз съм с вас през всички дни до свършека на света» (Мат. 28:20).

 Пред християните от всички деноминации стои въпроса какво  е оставил Иисус Христос след Себе Си?

 Протестантският рефлекс би отговорил моментално: «Евангелието»!

 Православното съзнание, което за разлика от протестантското признава не само Писанието, но и Преданието с еднаква авторитетност, би възразило: «Не е ли твърде прибързан евентуалният протестантски отговор, отъждествявайки Христа Спасителя с книгата за Него?»

 Подобна протестантска доктрина не ограничава ли Христовото дело с един сборник от текстове?

 Въпросът може да се перефразира и да звучи: какво са получили и усвоили апостолите от Иисус Христос?

 Нима апостолите са поучили само знания, които днес ние придобиваме в часовете по «Закон Божи» , респективно на «библейските курсове» или  както Синодът на Б.П.Ц. иска да задължи държавата да ни ги предава в часовете по религия?

 Не ни ли е дал Христос нещо несравнимо повече, което не е написано и не се предава текстуално, а се преживява таинствено в благоговеен молитвен трепет?

 В доктриналното неразбирателство между православни и римо-католици от една страна, а от друга страна всички разновидности на протестантизма, малко се замисляме над въпроса какво е получил Христос от Бога Отец?

 Нима Христос е получил само знание, което го предал на апостолите и по-късно то е записано в Свещеното Писание?

 Единородният Син Божи – Иисус Христос получил от Бог Отец – ВЕЧНОСТ, т.е. такова битие, което не може да е подвластно на корозията на тлението и смъртта. Това на богословски език се нарича «предвечно раждане».

 В Символа на вярата изповядваме Христа: «Който е роден от Отца преди всички времена».

 «Раждащият» (образно понятие) Бог Отец предава цялостно Своята природа на раждащия Се Син – Иисус Христос.

 Според Писанието, Синът Се ражда повторно, но вече в потока на времето – от човешка Майка – девицата Мариам или Богоматер. При това Свое земно раждане, предвечно роденият Син Божи предава на Своята нова човешка природа онова, което е получил от Бог Отцец извън времето. При земното раждане на Христа става обожаване на човешката природа на Богочовека. Тази пълнота се достига във Възкресението.

 «Иисуса, Когото вие разпънахте, Бог направи Господ и Христос» (Деян. 2:36).

 Отново сме изправени пред трудността на интерпретираме «направи». Нима Синът е твар?

 Протестантите не уважават авторитета на Светите Отци и не се съобразяват с друвните тълкувания на Писанието, избирайки всеки за себе си да интерпретира свободно текстовете на Св. Писание.

 Православните сверяват всяка своя мисъл с възгледите на древните, които са било по-близо до евангелските събития и са ни оставил подвижнически пример за подражание.

 Свети Григорий Ниски обръща внимание на това, че тази апостолска проповед (Деян. 2:36) е адресирана към юдеите, които не признали Христа за Месия. Те виждали в Него само «завесата на плътта» и не виждали Неговата духовна природа – Богочовекът, «роден от Отца преди всички векове». Вторият детайл, на който св. Григорий обръща внимание е, че апостолът употребява указателно местоимение, което се прилага само към това, което се вижда. Иудейското множество не било на Тавор и затова не могло да види Божествената слава на Иисус Христос. Плътският народ можел да види само човешката природа на Христа. Следователно, цитираните апостолски думи визират само човешката, а не и духовната природа на Христа.

 Преодолявайки човешката смърт, Логосът придал на човешката Си природа, получена от Жена -  Своята Вечност, която получил от Отца. Това Той направил не за Себе си, а за нас. Той ни предава Своята преобразена с Вечен Живот човешка природа: «Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене».

 Това не е предаване на учението, а предаване на Живот.

 Това правослвните получават в Тайнството Евхаристия или на празничните Литургии, от които братята и сестрите в Христа – протестанти са се самолишили. Техните молитвени събрания не признават таинствеността и затова не могат да дадат логичен смисъл  и реално осъществяване на Христовите думи:

 «Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него» (Мат. 6:56).

Тайната вечеря е била веднъж завинаги, но нейното тайнствено установление се извършва на всяка православна Литургия.

 Прочее, малцина са грамотните православни, които осъзнават, че смисълът на църковните празници не са пищните трапези и нехристиянски корбани, а Литургията с реалното ни участие ув нея – молитвено присъствие и причастие. Всичко останало извън Литургията  - е от Лукавия!

 Христос казва: «Всичко Ми е предадено от Моя Отец... и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие» (Мат. 11:27). Последните думи на Спасителя преди Неговото Възнесение са: « «Даде Ми се всяка власт на небето и на земята» (Мат. 28:18).

 Твърде често, говорейки за Бог, християните имат в съзнанието си преди всичко и най-вече иисус Христос.

Християнският Бог е Троица. Ние не можем да говорим за Сина – иисус Христос без да помним  Бог Отец. Преди да говорим какво Му е предадено, би трябвало да се запитаме какво Той е получил. Христос е получил пълнотата на Божествения Живот. Христос предава именно нея на Своите последователи.

 Нова, което подлежи на предаване, което християните наследяват от Христа се нарича – Предание.

 Протестантите са категорични противници на православното разбиране за Преданието. Протестантите имат за авторитет единствено Писанието, а православните имат за еднакъв  авторитет както Писанието, така и Преданието.

 Писанието е плод на Преданието! Ако го е нямало Преданието, никога нямаше да бъде записано Писанието!

 Въпросът за Преданието трябва да го поставяме в контекста на триадологията или учението за Троичния Бог (Света Троица).

 Преданието се заражда в Божествената Троица. Преданието започва от Бог Отец към Бог Син. По-късно Преданието се дава на земята от Небето – от Бог Отец чрез Христа: « «Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам» (Иоан. 20:21).

 Онова, което Христос е получил от Бог Отец, Той го предал на Своите ученици – апостолите, а те го предали на Църквата. Свети Ириней Лионски (II век) и Тертулиан (III век) казват за Преданието, че то е това, което Църквата е получила от светите апостоли, апостолите получили от Христа, а Христос възприел от Бог Отец.

 Причината за да не се разбират християните помежду си, изучавайки едно и също Свещено Писание е в еклезиологията, т.е. учението и разбирането и що е Църква. Преди да се опитваме да даваме човешко обяснение на понятието Църква, трябва да отправим мисълта си към учението за Света Троица. Църквата носи и дава на своите членове това, което са й връчили апостолите. Затова в Символа на вярата изповядваме: «Вярвам в Една свята и апостолска Църква». Апостолите са могли да връчат на Църквата само това, което им е предал Спасителят. Богочовекът Иисус Христос приел човешка плът и Се явил на земята за да предаде на човечеството онова, което Самият Той приел от Отца. Затова Църквата дава на своите чеда онова, което Синът приел от Отца във вечността – ЖИВОТ ВЕЧЕН.

 Бог Отец предава пълнотата на своята Божественост на иисус Христос. Както в Христа «обитава всичката пълнота на Божеството» (Кол. 2:9), така и на човеците се дава възможността да станат «участници в божественото естество» (2 Петр. 1:4).

 Христос отдава живота Си в името на човечеството. Респективно, човечеството приема от Христа именно това, което Христос му е дал, т.е. не Неговите думи или словата за Него, а Него Самия, Неговия Живот.

 В този контекст Православието е твърдо убедено, че Христос не ни е оставил само добър спомен за Себе Си, а ние оставил Самия Себе Си. Той не ни е напуснал или оставил. Човечеството не е обедняло с Христовото Възнесение, а се е обогатило. От Престола на Отца ни се изпраща Дух Светий, с Чиято благодатна сила получаваме в Тайнството Евхаристия възможността да се приобщим с Тялото и Кръвта Христови.

 Можем да кажем, че христянското Предание е традиция на безсмъртието.

 Христос ни казва: «»Без Мене не можете да вършите нищо» (Иоан. 15:5).  Спасителят не казва, че без консултация с книгите на апостолите не можем да вършим нищо, а «без Мене». От тези думи следва, че ние, християните, за да променим нещо в този видим свят, трябва да имаме с нас и в нас Христос. За да сме истински християни, не ни е достатъчно да имаме само Писанието, а нещо повече.

 Това «повече» можем да го получим в богослужебните Тайнства на Св. Църква.

 С основание православните могат да се запитат дали Библията не е заела мястото на Христа в съзнанието на протестантските ни братя и сестри. В един баптистки учебник е казано, че «Свещеното Писание е достатъчно за пълнотата на духовния живот у човека». В съзнанието на духовно грамотните православни християни е нужен Сам Христос, а не само словото за Него.

 За да може апостолската проповед, каквато я имаме записана в книгите на Новия Завет, да запалва духовно отново и отново човешките сърца през вековете, би трябвало да има не само мъртвата буква, но и нещо некнижно.

 Евангелието е път към Христа, но не бива да отъждествяваме пътя с целта. Христос е над Евангелието и Той може да действа в човешките сърца не само чрез тази книга.

 За да се разбере написаното в Св. Писание, човек трябва да се докосне духом до еизречимото. Затова именно Православието е аскетично. Затова именно Православието е употребило много енергия за да разработи своето богослужение, което да бъде таинствен носител на Божията благодат. Мълчаливото молитвено участие възнася духа и му позволява да се докосне до невидимия Бог.

 Дръзвам да изкажа мисъл, че исихията, мълчаливото благоговение надвишава и най-изисканата протестантска евангелска реч. Мълчанието е първично! Затова то доминира в православната мистика. То доминира дори по време на тържествените богослужения. Възможно е човек да не е чел никога Писанието и да не разбира нито дума от църковно-славянския текст на православното богослужение. При все това мълчаливо и неграмотно присъствие на богослужението, благодатта може да свърши неизречимо повече отколкото една еродирана проповед.

 Ето защо, древните аскети имат своето авторитетно място в мистичния живот на Православието. Техният опит не е по-малко значим в делото на духовното ни усъвършенстване. Ето защо благочестивият православен християнин не се задоволява само с текста на Писанието, но обръща сериозно внимание и към духоносния опит на своята аскетична мистика.

 Евангелието не би могло само по себе си да ни преобрази без благодатното богослужение.

 Ако приемем протестантското разбиране, че Писанието е способно да гарантира адекватността и богопросветеността на своето разбиране, то пред нас застава някаква тайнствено Въплъщение на Словото – Христос не в човека, а в книгата. Ще имаме налице някаква МАГИЯ на самостоятелно живеещия текст, който сам от себе си е способен да върши чудеса.

 Когато говорим за православните богослужебни тайнства, в чиито последования свещеникът има ръководно място, не трябва да се мисли, че сам по себе си свещеникът е източникът на благодатта.

 Православното тайнство се извършва не от свещеника или владиката, а от Сами Бог. Свещенството само служи на Тайнството. Същото разбиране имаме и за четенето на Евангелието или Писанието като цяло. Божието се познава само с Бог. Затова всяко четене на евангелски текст по време на православно богослужение е предшествано от нарочна моитва «за да се удостоим да изслушаме Светото Евангелие». Тази православна молитва не е за по-добра акустика или по-мелодичен глас, а за да се удостим с благодатния Божи дар да вярно, правилно разбиране на текста и неговото ползотворно въздействие в живота ни.

 Тази молитва предполага някакъв път за раждане у човека на духовна опитност, който път може да отвори духовното зрение за разбиране смисъла на Благата Вест. Пътят за разбиране на текста не може да бъде самото четене на текста. Ако Писанието е боговдъхновено, то само Дух Свети обладава тълкователния ключ. Този дар на Духа се предава по външен на текста път като опит и усещане.

 «Апостол Филип запитал етиопския евнух: «Разбираш ли това, що четеш?» (Деян. 8:30-31). Отговорът бил много верен: «Как ще мога, ако някой не ме упъти?». Ето защо православните уважаваме упътванията на духоносните Свети Отци и Учители църковни, бидейки уверени, че те са били съсъди на благодатта Божия.

 Свещеното Писание съдържа всички знания, които са необходими за нашето душеспасение, но то не е достатъчно за да можем правилно да възприемем и вярно да изтълкуваме както и правилно да приложим в живота си знанията, съдържащи се в Писанието.

 Писанието трябва да се чете чрез дара на Духа, Който е вдъхновил самото Писание. Дух Свети е внесъл смисъл в човешкото слово. Кой може да изнесе този смисъл от словото и да го донесе до сърцето на четящия или слушащ човек?

 Нека си спомним евангелския текст за пътниците в Емаус. Христос бил с тях и те не могли отначало да го разпознаят. Те познавали добре текстовете на Св. Писание и в беседата не прозирали същността докато Сам Бог не отворил духовните им очи да познаят спътника си Христос и смисъла на Моисеевия закон.

 Един Бог може да снеме покривалото на духовното ни зрение за да можем правилно да разбираме написаното в книгата на Живота – Библията. За да разберем Божието слово, трябва почувстваме действието на Св. Дух в нас.

 Православното богослужение допринася за нашето облагодатяване и Бог ни се открива съразмерно нашето желание да Му служим в дух и истина.