Интервю на Христо ХРИСТОВ за оцеляващите художници

Снимка: Преса

Проф. д-р Марин Добрев е роден на 19 септември 1950 г. в Казанлък. За късмет къщата на родителите му е съседна с тази на писателя Чудомир и съпругата му, художничката Мара Чорбаджийска.

Възпитаник е на Националната художествена академия, специалност „Изкуствознание“. Четвърто десетилетие работи в Старозагорската художествена галерия, от 20 години е неин директор. В уникални монографии представя художниците от Стара Загора и Казанлък от ХIХ век до наши дни. Преподавател e по история на изкуството във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

- Проф. Добрев, Архимед беше казал „Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и ще повдигна Земята!“. От какво се нуждаят в момента твор­ците, за да спре свободното затъване на изкуството?
- Няма да се съглася с определението „свободно затъване“. Творците не се нуждаят от лостове, ако наистина са творци. Когато имаш да кажеш нещо, намираш начин да го сториш. Примери дал Господ във всички времена. Винаги е имало автори, които са се оплаквали от неразбиране, но заедно с това редом с тях са живели и творили други, да ги нарека мълчаливци, чиито работи са останали за поколенията.

- Как изглежда от камбанарията на изкуствоведа, университетски преподавател и дългогодишен директор на Художествената галерия в Стара Загора състоянието на културата в България?
- Еднозначен отговор няма, защото е свързан, от една страна, с творците на културата, а от друга, с времето, в което работят. Ако трябва да си послужа с метафора, издават се както фантастични книги, така и неща, за които не си е струвало да се похаби хартията. Със сигурност има примери и в двете посоки, не само в литературата.

За добро или зло, българските творци са преминали през много перипетии и все пак са съумели да се съхранят и да вървят напред. Може би защото са запазвали възрожденския ентусиазъм в душите си. Той е изключително важен, за жалост май не успяваме да го оценим в достатъчна степен.

- Какво нанася по-големи поражения върху духовността ни: двете вълни на терор, помели цвета на интелигенцията през 1925 и 1944 г., или чалгата?
- След вълните на терор въпреки загубите творците са успявали да се изправят. Тъжното е, че чалгата (не толкова като песенни изпълнения) опустоши две поколения българи. Лиши ги от критериите за ценност. Не зная дали някой си дава сметка колко са бюрократичните спънки пред един учител, който е решил да заведе възпитаниците си да видят една изложба. Пишат се молби, съставят се маршрути, уведомяват се родителите, директорът, класни ръководители. Колко ли пъти ще си го причини учителят, дори да е с възрожденска закалка? И се докарахме дотам, второ поколение българчета да тананикат „Радка пиратка“, а да спрат на първия стих от химна „Мила Родино...“.

- Затова пък пазарът е залят от рисувани на килограм картини?
- Ами това е то, Свободата. Паднаха преградите, дойде демокрацията и спряхме да се съобразяваме с Всичко и Всеки. Не без съдействието и на Държавата. За да не кажел някой, че се пречи, че се накърняват гражданските права. Пълен нихилизъм.

- Като че ли след Освобождението липсват подобни прояви?
- Да не забравяме, че тогава в управлението на страната навлиза едно младо, но изключително добре подготвено, попило знанията и културата на Запада поколение. Хора, към които останалите изпитвали особен респект. За жалост сега не виждам дори наченки на подобен респект. Речем ли да разсъждаваме по тази линия, няма как да не стигнем до народопсихологията. Много често сменяме моделите си. Вземаме готови форми, които другаде са показали, че са добри, но не съумяваме да ги използваме разумно.

- Във Великото народно събрание имаше цяло съзвездие изключително добри актьори, писатели, музиканти, художници. Днес с трън да се завъртиш из парламента, май само проф. Стефан Данаилов ще закачиш. В тая връзка имало ли е опити да изкушат Марин Добрев с политическа оферта?
- Умните хора, творците разбраха, че да правиш политика в България, е оцапващо занимание. И предпочетоха да се оттеглят. Когато си се отдал на изкуството, то е твоята политика, то е твоята партия. Имало е оферти, не съм ги приемал, защото не смятам, че това е моя дейност.

- Кой е въпросът на вашите студенти, за който нямате готов отговор?
- Задават ми много въпроси, но истината е, че сегашното поколение студенти са реалисти. Имат желание да намерят атмосферата, средата, в която могат да се изявят. И са готови на всичко, за да го сторят. Лично за мен е приятно, че се интересуват за творилите преди тях.

- Какви аргументи противопоставяте на устрема им към еднопосочен билет за навън?
- Младите знаят цената си и не смятам, че трябва да бъдат спирани. Можещият човек трябва да види Големия Свят, да го почувства, да го разбере. По този начин той разбира и себе си. В голямата си част те не смятат да изчезнат завинаги от България. Сигурен съм, че един ден ще се завърнат обратно.

- Основите на Старозагорската художествена галерия са положени през 1908 г., когато петима местни художници даряват свои платна на града си. Колко са в момента творбите, които се пазят в трезорите й?
- Над 4000, като в основната експозиция сме подредили около 7-8 на сто от тях. Останалите могат да бъдат видяни в тематичните изложби, които само през тази година са 30, без да броя гостуващите. Радващо е, че не минава ден, в който да няма посетители. Само през Нощта на музеите и галериите ценителите бяха около 5000. Аз съм на принципа, че веднъж дошлият ще се върне отново. И ще доведе със себе още хора. Радващо е, че младите старозагорци също знаят пътя към галерията. А това е сигурна предпоставка, че делото на Атанас Кожухаров ще има своите продължители.

- Кой е периодът на най-голямо натрупване?
- Едва ли ще изненадам някого - през 70-те и 80-те години на миналия ХХ век. Причините не се нуждаят от обяснение - имаше средства за откупки. Имаше категорична държавна политика, докато сега разчитаме на дарения, което отваря огромни бели петна. Един цял период от българското художествено изкуство ще бъде представен спорадично. Това е изключително тъжно и за съжаление трудно поправимо.

- От 20 години сте директор, за коя откупка не можете да си простите?
- Беше в началото на 80-те години (тогава бях уредник), предложиха ни пейзажа „Маслинова гора“ на Кирил Цонев (1896-1961). Внезапно се появи колекционер, който вдигна два пъти повече сумата, която галерията имаше на разположение.Това, разбира се, не е единственият случай, в който се е налагало да свивам знамената. Уви, няма как една галерия с бюджет, в който въобще липсва перото „откупки“, да е равна по тежест в наддаванията.

- Ако днес трябва да избирате между ангажимента да охранявате общественото минало и задачата да ръководите голям аукцион от мащаба на „Кристис“ или „Сотбис“, ще изпитате ли колебание?
- Не! Смятам, че мисията на един изкуствовед и директор на галерия е да не позволява забравата да обхване творчеството на нито един художник. България е богата на таланти, но мнозина от тях по различни причини остават непознати за широката публика. Грехота е. Затова и отдадох немалко години на двете си монографии за художниците на Стара Загора и Казанлък.

- Имало ли е в годините интерес от частни колекционери към старозагорската сбирка?
- Непрекъснато. Включително доста примамливи предложения. Някои така и не разбраха, че художествените галерии са еднопосочни. Защото събраното в тях е част от естетическата култура на нацията. Нашите фондове отразяват времето и мисленето на предшествениците ни галеристи. Не можеш само защото имаш по-различен критерий да лишиш обществото от произведения, които предшествениците ти са преценили, че са важни. Не само по закон, в чисто морален план нямам право да отрека техните виждания. Има някои прецеденти, в които националните парламенти са давали единични разрешения за продажби или размени. А иначе колекционерството е благородна болест.

- Кои са трите общи неща за разноликите творци, събрани в монографичните изследвания за художниците на Стара Загора и Казанлък през последните почти 150 години?
- Може би най-важното е, че всеки от тях съзнава мисията си. Убедени са били, че задачата им е да рисуват. Няма как да подмина усещането за професионализъм. И най-вече честността. Разбира се, има и художници, родеещи се със съдбата на Моцарт, и такива, които споделят ролята на Салиери. Но това е красивото в изкуството.

- Има ли съвременна България своя Гай Юлий Меценат?
- В нашата галерия са запазени гравюри на Анастас Карастоянов (1822-1880), чието отпечатване е заплатено от банкера Атанас Буров. Ще ми се да вярвам, че и сега има знаещи хора с възможности, които подпомагат развитието на културата. Без при това да се бият по гърдите и да искат медийно прославяне.

- Защо опитите да бъдат създадени закони, стимулиращи меценатството, удрят на камък?
- Прекалено разностранни интереси се преплитат. Така както е много труден отговорът на въпроса защо частните колекционери в България не застраховат картините си.

- Не може да бъде... Не е логично да не го правят.
- Не може, но е така. Защото в България липсва единен национален регистър на културните ценности. А защо липсва, аз не съм в състояние да отговаря. Да, проблемът не е лек, защото става дума за стотици и хиляди произведения, но все пак отнякъде трябва да се започ­не. И тук е мястото на държавата да го направи. Ще ми се да бъда оптимист в това отношение, колкото и да ми е трудно.