На 26 юни, към  десет  часа  през деня Марийка И. вървеше по главната улица на град "Д." и просеше. Тя бе старица, над осемдесете, прегърбена с много бръчки по скулестото  лице. Обута  с нови  сандали, бели чорапи...Пригладила косата, без забрадка. Тя се спираше край масите с посетители и плачейки говореше:
      - Моля Ви! Живея зле, пари нямам, а зет ми ме пребива от бой. Взима ми пенсията и ето -  аз на улицата, да прося. Моля  Ви!
       Хората учудено я гледаха. Та тя, не бе от номенклатурата на стари циганки. От онези, които те гледат втренчено, дърпат за дрехите  и просят. Тази жена бе различна. Сякаш Бог бе озарил лицето,  а гласът и един топъл, тих, човечен!
      И ето, те вадеха със задоволство метални левчета и ги подаваха на старицата. Тя им се покланяше до земята от благодарност. И като истинска богомолка се прекръстваше бавно, с достойство, с вяра После високо, за да я чуят повече хора казваше:
      -Бог вижда отгоре! Бог ще Ви благослови за този дар! Да сте живи и здрави и късмет да имате! И днес и утре и всеки ден!
     Да, хората я гледаха като светица. И всеки искаше да извади пара, да я даде на тази непозната жена. И да получи  благословия, късмет...
      От този съдбовен ден в живота на Марийка И. ,всичко се промени. В края на деня тя бе събрала от човешката милост над двеста лева. Късно вечерта, седнали край кухненската маса в малкото си апартаментче,  с внучката брояха металните левчета, книжните банкноти...
    - Бабо, нали ти казах как стават нещата? Ето, че още първия ден ти си отличничка! Когато работих в Испания преди година го видях там. Това си е професия - доходна, чиста, няма данъци, няма разходи...
      На другия ден старицата отново тръгна по търговската улица. Внучката вървеше на три крачки зад нея. Като защита, като кураж, като сила...
Бабата отново и отново плачеше и разказваше за живота си и  съдбата си. За гладът, за побоя от лошия си зет. После отправяше благословия и благодарност. И така...
     В края на втория ден сумата се бе удвоила. Баба и внучка се гледаха с възторг! Държаха се за ръце  и си говореха...Като щастливи хора, на които сякаш от небето се бе изсипала манна небесна...И нямаше  вече мизерия и  да си броят парите . Внучката вече нямаше да ходи  до Испания, за да търси препитание по улиците на чуждия град.
     А нейния зет , онзи който я пребиваше от бой. Който бе затънал в дългове и банките час по час търсеха по телефона. И на който от заплата след удръжките оставаше незначителна сума за препитание. Да, той сега се смееше. Тупаше я силно по гърба и викаше:
    -Ашколсун ма бабе! Златна кокошка си имам в къщи. Спаси ни!
     Тя го гледаше с умиление. Забравила всичко, което и бе причинил...За бидона със зелето в избата през зимата. Когато пиян с нож го разряза и изтече сока. А тя се чудеше от къде ще вземе пари за нов бидон, зеле да купи. Забрави и за това ,колко пъти я бе изхвърлял на улицата. И милостиви съседи я прибираха за през нощта. Забрави за злите му очи, за крясъците, за ритниците... За всичко забрави!



    11.07.2013
ДЖУЛИЯ БЕЛ

Интересно.

Хареса ми.

Много тъжно, но и много благородно...... Бог всичко вижда....

Интересна от съвременния, "нов" живот.

Всички се радват и хвалят старата жена.

Но забравят, че тя е унизена. Тя лъже.

Че и те са унизени. Защото са инсиратори и участници в тази лъжа.

А измамата рано или късно ще стане известна.

Как ще погребат старатаси майка.

Всъщност те вече са я погребали.

Това ли е радостта от живота?

Зет му и дъщеря му вятър ги вееше още в онези години .Ходили в съюза но каквото изчукали изпукали.Мъкнеха бирите с каси ,все музиката гърмеше ,все се пристигаха всевъзможни хора ,все нещо се печеше ,димеше ,празнуваше в един неспирен купон а бабето сновеше като совалка от магазина до в къщи или приготвяше нещо .Опитваше се да върти някакви търговийки с билки като най-безобразно лъжеше за качествата им и се пазареше яростно дори за стотинки.Крадеше от съседските градини каквото успее и го продаваше а после носеше цигари със стекове.Там не видях някога да купуват пакет или кутия а само на стекове.Децата на ,,младите"обикаляха периодично по някакви села и роднини а бабето трепереше да угоди във всичко на зетя и дъщеря си .Бяхме принудени доста гадно от обстоятелствата да съжитестваме с тях и когато изведнъж се вдигнаха на някъде беше истинско облекчение.Бабето се завъртя финално и дори откраднала теловете ни за простиране които бях вързал като ги обевила ,че били на зет и.Лъжливо и крадливо създание но предано до смърт на своите.Да пази Господ от такива!

Привет,Джу!
И аз мисля, че такова щастие няма...
Нали така?
Поздрави!
Б.