да беше писала поне писмо до кмета есента...
До втръсване фанфарите на вятъра надуваха кантата,
изфабрикувана навярно за фестивала на студа.
Улисан в собственото си бездушие, градът гърмеше,
към някакъв невидим за духа и разума финал.
Сумтеше в телефоните зомбирана тълпа, мъгла ръмеше
и изравняваше живота покрай пунктирания вертикал.
И нямаше нишан, дори архангел от небесния таван,
вървеше кошничар със стока, зад пресипнали слова,
невярващ сам на себе си да падне някой дребен гологан
и да нахрани с петохлебието вечерта.
Очите му – недоизмито от водата огледало,
се взираха отвъд пустинята на тенекиения смог,
поспираше и пак подвикваше напевно отначало,
„хвалебствия” за фараона местен и египетския бог...
Но през какво ли трябваше да мине той, какво ли да се случи,
за да излязат душите вцепенени от суетния си мавзолей?!...
Как никой не разбра, че трябва днеска кошница да купи,
за да се сбъдне отново пророчеството за Мойсей...