Евгения Бояджиева плела ръкавици за Апостола Левски гаснел по синеока монахиня Дякона диктувал писмата си на красивата Ана
Героичните личности на България често пъти са обвеяни в слава, чието лустро не се пропуква от никакви сантиментални "отклонения". Периодът, в който историята бе подчинена на социалистическите постулати, доведе до силно изкривяване на истината, включително и тази за личния живот на великите хора. Техните любовни трепети бяха подминавани с мълчание или пък със снизходително пренебрежение. Затова и не са много историците, осмелили се да пишат за личните вълнения на хората, оставили ярка следа в историята на България. По тази причина няма много изследвания, посветени на онази част от живота на Васил Левски, която е извън революционната му дейност. Дори някои от запазените документи и спомени на съвременници дават противоречива информация. Изследванията обаче са категорични, че една от знаменателните срещи в живота на Апостола е в Белград през 1867 г. - времето, в коeто участва във Втората българска легия на Раковски.
В една августовска вечер той посещава махалата Врачар, където работят майсторите по оръжия. На връщане оттам вижда обаятелната Ана Бояджиева, родена в Калофер вероятно в периода 1848-1850 г. и дошла да учи богословие в сръбската столица. Това обаче не е първата среща между тях. Преди няколко месеца той
зърва случайно светлооката хубавица
в родния си град Карлово, където тя е на гости. Но нравите на времето, разбира се, не му позволяват да я заговори. Този път обаче Левски решава да наруши неписаните забрани, които гарантират обвинения в морална разпуснатост на всеки, който ги пристъпи. Разговорът ги завладява: и двамата имат усещането, че се познават отдавна. Той дори решава да й сподели това, което не казва почти на никого: желанието си да постъпи във военно училище. Но срещата с Ана го оставя с нотка огорчение: двамата не биха могли да се виждат толкова често, колкото искат, защото младата жена е станала монахиня още по времето, когато е била послушница в девическия манастир в Калофер на мястото на сестра си София (която се омъжва за роднина на Левски). Затова тя настоява да я нарича Евгения - името, което й дават след обета да служи на Бога.
От тази среща нататък Левски използва всяка свободна минута, за да се среща с нея. Скоро след това й подарява своя снимка, запечатала го в пълна четническа униформа. Евгения от своя страна също мисли дълго какво да му подари. Заради изключително студената зима тя му изплита вълнени ръкавици, с които го
изненадва точно когато е болен
наскоро претърпял стомашна операция. Сведенията за тези дни дават основание на историците да предположат, че именно Евгения е била най-близка до сърцето му.
Информация за това дава и Васил Кунчев - син на сестрата на Евгения - София Бояджиева. Той е категоричен, че именно в Белград "отношенията им стават сърдечни".
"Упорито Левски понасял тежката участ на беден емигрант, но може би близостта на Евгения му давала сили - разказва той. - Евгения, чиито почерк и образование надвишавали тези на Левски, често му пишела писмата. И той с удоволствие казвал, че си има секретар. Така в дни на лишения и революционен живот се започва една велика, забранена и от бога любов, за да бъде забранена за цял живот..."
Може би именно тази забранена любов, която - ако би била разкрита, е щяла да бъде
жигосана с позорното клеймо на греха
засилва още повече чувствата им. Разстоянието и кратките срещи не отслабват доверието между тях. Васил Левски посреща именния си ден в началото на 1868 г. в обкръжението на най-близките си приятели, сред които е и младата монахиня. Въпреки отслабналия си от операцията организъм за Левски това е може би най-щастливата зима и най-романтичната пролет: доколко въобще такива понятия се включват в живота му на четник, решил да жертва всичко в името на идеалите си.
Но идилията между двамата, изпълнена с кратки срещи, завършва: на 5 май 1868 Левски се сбогува с Евгения и на следващия ден напуска Белград. Заедно с приятелите си той тръгва за Влашко. Съдбата не е милостива към чувствата им. Двамата се
срещат още няколко пъти в Карлово
където Евгения се връща след завършването на учението си. Назначена за учителка, тя трудно намира начин да бъде по-дълго време с него, както, разбира се, и той. Мечтата й да бъдат завинаги заедно не се осъществява. След обесването на Апостола за нея настъпват мрачни, пропити с тъга дни. Известно разведряване в душата й настъпва едва след подписването на Санстефанския договор, когато вижда, че стремежът му за свободна държава най-накрая е реалност. Малко по-късно Евгения е назначена за директор на Девическия пансион в Пловдив. Завършва живота си през 1912 г., като до последните си дни споделя пред близките си твърде малко за приятелството си с Левски.
В неговата съдба следа оставят и други жени, но не като романтичен идеал, а като съратнички в революционната му дейност. Сред тях е и сестра му Яна Начева, която го подкрепя във всичките му проекти. След като през 1864 г. Дякона се отказва завинаги от монашеството и остригва косата си, тя запазва кичур от нея и през 1907 г. я изпраща на министъра на Народното просвещение с идеята да бъде съхранена за поколенията.
Малко хора знаят, че
сестрата на Левски живее в такава оскъдица
след Освобождението, че се налага да моли за помощ Народното събрание. Единствен Захари Стоянов се застъпва за нея. Така един от най-близките хора на Апостола на свободата прекарва живота си, скована от мизерия и нищета. Списъкът на останалите жени, оставили отпечатък в дейността на Левски, никак не е малък. Сред тях са сестрите Неда, Тота и Гана Тачеви от Карлово, които често го укриват в дома си. В тяхната къща той не само съхранява революционни документи, но и стои преоблечен като жена, ако някоя любопитна съседка реши да погледне какво става зад прозорците... Нещо повече - ако някой влиза вътре, той веднага грабва хурка с вретено и започва уж да преде, навел глава и "задълбочен" в работата... На Неда дори хрумва идеята
да преоблече Левски като бременна булка
за да го изведе по-лесно от града, а в останалото време обикаля, предрешена като дрипава бабичка, за да подслушва заптиетата на площада и да разнася документи.
Революционни книжа пренасят и съхраняват и други съгражданки на Апостола - Неда Маджарова и дъщеря й Мария, чиято къща също служи за скривалище. Ефросиния Цонева, Ана Кункова, Марийка Сиркова, Мария Ганева (която шие едно от знамената) са малка част от жените, рискували живота си заради Левски. Всички те следват мисълта на Апостола, че "да бъдем равни на другите европейски държави зависи само от нашите задружни сили".
Мъдрост, която за съжаление все още не е позната на всички съвременни политици.
Людмила ГАБРОВСКА

Вълнуващо е това, което сте си направите труда да съберете и споделите. Правете го и занапред, моля Ви. Носим днес в душите си толкова много нихилизъм, че позитивното, човешкото най-съкровено преживяване, от което ГОЛЕМИТЕ и ВЕЛИКИТЕ сред нас са се лишили и отказали в името на по-висок идеал, ни е жизнено необходимо.