Христо Фотев: Аз искам да повярвам, че съм жив!

"Най-поетичният поет" на нашето време вярваше в щастието и откриваше безсмъртни, нравствени хоризонти в прозаичното ни битие

Оля Обрейкова

На днешната дата - 27 юли, преди 5 години почина бургаският поет Христо Фотев. Тихо угасна звездата на "най-нежния, най-ранимия сред поетите" (по думите на Стефан Цанев), който сътвори завладяващи произведения на българската любовна лирика. 

Христо Фотев
Без сънища и биография...

Без сънища и биография, щастливият
не предизвиква завистта ми!
Радва ме
щастливо осененият с прекрасното
доверие - със любовта на вещите!
О, гардероби и легла в усмивката
на нощите без сънища и викове!
Без бялото, студено пълнолуние
на луминала...О, сервизи сребърни -
тъй кротки във ръцете на щастливия!
(Самоубийствено чупливи в моите...)
Щастливи и покорни автомобили...
Щастливият не предизвиква себе си!
Върви той с часовете си по улици
и булеварди, както със момичета.
Щастливи телефони, вие вкусове
гласа му със перверзно удоволствие!
И без да иска, той възбужда странното
покорство на живота... и животът му
прилича на екскурзия до Атина...
(Аз може би греша - но не до толкова,
че да прекъсна.) И накрая - винаги
жената на щастливия е хубава!

Декоративно-рубенсова... Щастие!
Благодаря ти, щастие, за твоята
жестока съпротива... Невъзможно си!
Каквото да направя, ти си винаги
почти...зад милиметъра, секундата...
Там някъде зад думите, зад дните ми
и нощите ми... Как сияй животът ми
през гарите, летищата, квартирите...
Не мога да си го представя иначе!
В средата на живота си,аз, смешният,
съм между свойто щастие
и себе си!

За себе си скърбя - за щастливия!
Щастливи ли сте вий без мен наистина?

Роден е 1934г. в Истанбул и шестгодишен се премества със семейството си в Бургас. Завършва фабрично-заводското училище в Сливен, след което няколко месеца е моряк на риболовен кораб. Известно време е художник в стенописно ателие на дом "Украса" - Ямбол, след което става редактор на многотиражката на мина "Черно море" край Бургас.
Няколко години по-късно е член на СБП и е драматург в бургаския театър "А. Будевска". Става творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели и главен редактор на алманах "Море". Автор е на множество стихосбирки, най-известните от които са "Баладично пътуване", "Лирика", "Сантиментални посвещения", "Обещание за поезия", "Литургия за делфините", "Венецианска нощ" и др. Множество са и наградите, които получава като признание за изключителния си поетичен талант - литературната награда на Бургас за книгата "Лирика" (1965), същата награда за "Сантиментални посвещения" (1967), и за книгата "Пристанище" (1969), литературната награда "Златен Пегас" (1994), званието "Почетен гражданин на Бургас" (1995).
Промените след 1989г., свързани с упадъка на културата, оказват погубно влияние върху жизнения път на поета. Последните години от живота си той прекара в неописуема мизерия - пенсията му е 50 лв., БТК го съди няколко пъти за неплатени сметки за телефон, жилището му е обирано от крадци. Паралелно с това в културните среди се носят митове и легенди за неговия алкохолизъм и разгулен начин на живот. Истината е, че единственият враг, с който се бореше Фотев, беше бедността - неговата материална бедност и духовната бедност на хората около него.
Творчеството на "мореплавателя" обаче се превърна в емблема на съвременната българска поезия. Стиховете на Фотев са подчертано лирични, в тях отсъства и най-малката помпозност, но затова пък са наситени от вътрешен драматизъм. В поезията му няма поза - всеки трепет е жигосал сърцето му, изпепелил е всяка фибра на тялото му. Същевременно стиховете му са изпълнени с прозрения за смисъла на живота.
Поетът търси отговори на екзистенциалните въпроси и нравствени дилеми в човешкия живот. Дори морето, възпято в творбите, не е обикновено море, а носи поетично-философка символика. Той отъждествява морето с щастието и с вечността. Морето сякаш е в сами него и тече във вените му, а това му дава да въздъхне: "На кораби приличаха жените, а живота ми на хаотично-празнично пристанище".
По думите на Недялко Йорданов, Христо Фотев е поетът, въвел Бургас в българската поезия. Бургас е едновременно "най-жестокия театър" и "града... - най-хубавия, с когото си приличаме", и пристан за вечно копнеещата душа. Безспорно Бургас е творческата муза на поета, градът, без който поезията на Фотев никога нямаше да бъде същата - толкова дълбока и чувствена.
Щастието за поета се крие и в любовта-най-висшето измерение на живота. Любовта към България, към бащата, природата, детството, към отминалите мигове, майката, свободата, но най-вече любовта към любимата. Жените имат достойно място в стиховете на Фотев. Неслучайно повечето критици сравняват по сила любовните Фотеви стихове с любовните стихове на Яворов, признат за виртуоз на българската любовна лирика. "Любов" е ключова дума за поезията на "вечния Ромео".Но любовта в никакъв случай не е сладникаво-захаросана, тя прорязва с острота и тялото, и душата, защото телесното и духовното са слети, неразчленими. За Фотев любовта е над всичко. Дори фината еротика има нравствени измерения в стиховете му.
Поетът истински копнее реалното пространство да се разтвори и отдолу да се покаже един по-красив, по-добър, по-съвършен и нежен свят. Стиховете му са вик към хората да се стремят да открият съвършенството в грубото, прозаично всекидневие, да открият истински красивото в простите, обикновени неща. Извечният стремеж на Фотев е той самият да бъде достоен за това "пространство", да е постигнал достатъчното, да се е запазил не материално, а духовно, за да може да извика: "Аз искам да повярвам, че съм жив!". Защото за поета "най-страшното не е смъртта ни, може би, ужасното е, че сме приживе в тъмната й пластика".
От цялата поезия на Фотев блика неистов стремеж да остане "жив" във вечността, та дори и само чрез стиховете си. А те представят света в цялата му красота, копнежа по отминалите мигове, цялото съвършенство на чувствата, творчеството на поета изтъква пълнокръвието на живота, като го противопоставя на смъртта.
Бургаският поет е безкрайно влюбен и вечно се стреми към "несъхранимото". Вероятно заради това поезията на Фотев има леко меланхоличен оттенък. Сякаш чрез стиховете си той иска да покаже безценните мигове в живота, да ги остави на хората в наследство и така да ги съхрани завинаги. За да живее и той винаги чрез тях.
Фотевата поезия носи безсмъртни нравствени послания за истински чувства, радости и тъга, които често ние, хората, заменяме с фалша на реалността. Единствено в поезията Фотев намира утеха за неспокойната си душа, превръща се в "рицар на белия лист", а химикалката става шпага. В живота Фотев се чувства сам и безпомощен, неразбран в своята безкрайна вселена от чувственост и тъга по отминалото.
Някои казват, че държавата е убила Христо Фотев, оставяйки го да потъне в немотия или да се надява на подаяния от фирми и институции, които използват името му с цел реклама. Но е факт, че във времето, в което властваха силовите групировки, един от най-талантливите ни поети беше оставен да умре физически и волният му дух да бъде сломен.
За щастие, Христо Фотев остана да живее завинаги чрез прекрасните си стихове.

27.07.2007