Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2007 06:53 - on- line - Галерия "Творци" - Караян: „Музика трябва да се прави с любов”
Автор: avangardi Категория: Изкуство   
Прочетен: 2297 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 25.08.2007 08:47


 Караян:  „Музика трябва да се прави с любов”

image

Херберт фон Караян

Архив

       1. The Blue Danube Waltz - Диригент Herbert Von Karajan - http://www.vbox7.com/play:24ed3029
2. Ravel - Bolero Herbert Von Karajan Part 1 - http://www.vbox7.com/play:694efbeb
3. Ravel - Bolero Herbert Von Karajan Part 2 - http://www.vbox7.com/play:b2fa9a89
4. Rachmaninov -piano concerto No.2 - http://video.mail.ru/mail/peter_shumilov/946/851.html

 



Херберт фон Караян (1908-1989)

Автор: Александър Арсов, неделя 27 май 2007.

Публикувано в Статии :: Музика


“Когато вляза в концертната зала,
имам чувството, че влизам в Рая”

imageЗапочнах да пиша тази статия с ясното съзнание колко ще ми е трудно да опиша Караян – и като човек, и като артист. Едва ли има друга фигура в областта на класическата музика, около която да се носят толкова легенди, скандали и противоречиви мнения – от “осанна” до “разпни го”. Може би това е една от характеристиките на истинските артисти – можеш да ги обичаш, можеш да ги мразиш, но не можеш да ги пренебрегнеш. През своята 60-годишна кариера като диригент Караян остави огромно наследство под формата на записи (аудио и видео) на един репертоар, простиращ се през столетията от Бах, Вивалди и Хендел, през Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шуберт, Шуман, Брамс, Лист, Брукнер и Чайковски, та чак до Малер, Рихард Щраус, Прокофиев, Стравински и Шостакович. С някои от тези записи са принудени да се съобразяват дори и най-големите му врагове.

За този човек можете да чуете абсолютно всичко – от обожествяващи го оди като артист до жестоки обвинения в “пълна липса на дълбочина и страст”; от прекрасни спомени за работата с него през тирания и деспотизъм на сцената и в студиото, съсипване на артисти от всякаъв калибър, та до педерастия, педофилия и увличане в диви оргии на едва ли не цялата Берлинска филхармония – любимата тема на жълтата преса. Има всичко.

Не знам доколко тези неща са верни и дали въобще има нещо вярно в тях. Не съм го познавал, а на хората, които са имали това (не)щастие не може да се вярва, тъй като са необуздано субективни. Аз ще се опитам да ви разкажа преди всичко за артиста Караян, но ще се осмеля и да повдигна булото над човека Херберт. Естествено, като негов голям почитател, аз не си правя илюзията, че ще бъда обективен, но все пак се надявам, че ще успея да ви заинтригувам. Вие ще прецените в края на тези редове дали съм успял.

Хериберт Ритер (от нем. – “рицар”, благородническа титла) фон Караян е роден на 5 април 1908 г. в Залцбург, но едва ли някой тогава е предполагал, че той ще се превърне в най-известния син на града след Моцарт. Баща му е хирург и главен лекар в местната залцбургска болница и неговите корени могат да бъдат проследени в мъглата на времето до Гърция и Македония. Майка му е със славянски произход (баща й е сърбин). Пра-пра-дядо му по бащина линия, Георгиос Йоханес Караянис (Карайоанис), е родом от Козани в днешната гръцка област Македония (тогава в пределите на Османската империя), която напуска през през 1767 г. Установява се в Саксония и заедно с брат си основава фабрики за преработка на памук. Приносът им за развитието на саксонската текстилна индустрия и търговия бил толкова голям, че през 1792 г. курфюрстът на Саксония ги направил благородници. Така се появила частичката “фон” в името им, а то самото от “Караянис” станало “Караян”. Диригентът е бил много добре запознат със своите прадеди, тъй като, освен всичко друго, “дирижирал” и едно генеалогично проучване на рода си. Тук дивите националисти сигурно биха побързали да обявят Караян за “наше момче”. Аз обаче не съм от тях.

imageНа четири години малкият Хериберт започва да взима уроци по пиано, а на осем вече е студент в местната консерватория, Моцартеум, където учи пиано (с Франц Ледвинка), теория на музиката (с Франц Зауер), композция и камерна музика (с Бернхард Паумгартнер). Последният го окуражава да стане диригент, а не пианист, както се очаквало. Вероятно не е и предполагал какво ще излезе от това.

Когато през 1926 г. младият Караян завършва едновременно средното училище и Моцартеума, той вече е дебютирал като соло пианист (27 януари 1917 г.) и като солист на оркестър (26 януари 1919 г.). И в двата случая на Моцартовия фестивал на Консерваторията, и в двата случая с музика на “слънчевия гений”, разбира се. Следват години на усилено обучение във Виена – Техническия университет, Института по музикология към университета и най-вече Виенската академия за музика и изпълнителски изкуства (пиано при Йозеф Хофман, дирижиране при Александър Вундерер и Франц Шалк).

На 17 декември 1928 г. е неговият неофициален диригентски дебют (увертюрата към операта “Вилхелм Тел” от Росини) на концерт на студенти от класа по дирижиране на Вундерер. Само месец по-късно, на 22 януари 1929, идва и официалната премиера на гения на Херберт фон Караян, вече като диригент на оркестъра на Моцартеум. Веднага идва предложение от директора на Градския театър (Stadttheater) в Улм и скоро Караян вече е главен диригент там (1929-34). По-късно заема същия пост и в Аахен (1934-42), където през 1935 г. е назначен и за генерален музикален директор (най-младия в Германия).

imageАз не бих искал да отегчавам читателя със всички дебюти, фестивали, постановки, гостувания, турнета и пр. на Херберт фон Караян не само в тези ранни години, но и въобще. Впрочем те едва ли биха могли да бъдат изброени, а и в това няма много смисъл. Затова ще се постарая да уловя и да следвам основната нишка на човека и артиста без да се отклонявам твърде много от нея.

Факт е, че през 30-те и 40-те години на ХХ в. кариерата на Херберт фон Караян не се развива толкова главоломно, колкото може би изглежда на пръв поглед. Той има доста успехи – дирижира в много Европейски градове (Амстердам, Стокхолм, Брюксел, Берлин, Виена); дебютира с оркестрите, които ще играят най-важната роля в живота му – Виенската (1934) и Берлинската (1938) филхармонии, както и в държавните опери на тези две световни музикални столици; през 1938 г., след представление на “Тристан и Изолда” в Берлин, музикалният критик Е. фон дер Нюл говори за “чудото Караян” (‘Wunder Karajan’); през същата година подписва първия си договор с Deutsche Grammophon (DG) и прави първия си запис за легендарната звукозаписна компания; през 1940 г., в Берлин, дирижира операта “Електра” от Рихард Щраус в присъствието на автора – но въпреки всичко, Караян заема постове в малки немски градове, като Улм и Аахен, и по нищо не личи, че вместо обикновена известност му е предопределена легендарна слава.

По-късно 30-те години се свързват главно с едно от най-срамните, според повечето хора, събития в живота на Караян – членството му в NSDAP (Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei), ако предпочитате по нашенски – НСГРП (Националсоциалистическа германска работническа партия). Годината му на записване в Нацистката партия е спорна – някои смятат, че това е станало на 8 април 1933 г. в Залцбург, броени месеци след като Хитлер взема властта, други се основават на изледването на Ричард Озбърн (автор на известната биография на Караян A Life in Music), според което вярната година е 1935, трети пък се осланят на биографията на Вон, където самият Караян твърди, че това е станало през 1934 г, непосредствено преди да поеме поста в Аахен и е било свързано изцяло с кариерата му, а не с нацистката идеология. Все пак, когато и да е постъпил в партията и каквито и да са били мотивите му, Караян е бил нацист. И си е платил за това. След войната много еврейски музиканти (сред които великите цигулари Исак Щерн и Ицхак Пърлман) отказват да концертират с него. На някои от американските му турнета, години след Втората световна война, пред концертните зали могат да се видят демонстранти, които крещят: “Nazi, Go Home.”

imageВсе пак нацистката “кариера” на Караян не е толкова грандиозна, колкото се опитват да я изкарат някои хора. Така например Адолф Хитлер е презирал великия диригент и може би е ирония на съдбата, че за това е “виновен” един от малкото гафове, които Караян е допускал в своята артистична кариера. През юни 1939 г. той дирижирал в Байройт един гала спектакъл на “Майстерзингерите” от Вагнер за краля и кралицата на Югославия. Едва 31-годишен и арогантно неизползващ партитура, Караян се объркал страхотно на едно място – певците спрели да пеят и завесите били спуснати сред вълна от недоволство. Фюрерът обаче не бил недоволен. Той бил бесен: “Хер фон Караян няма да дирижира повече в Байройт, докато съм жив!” И така и станало. Караян се връща в Байройт през 1951 г. и то с триумфално изпълнение на цялата тетралогия “Пръстенът на нибелунгите”.

През тези години диригентът, освен всичко друго, се и жени два пъти – през 1938 г. за певицата Хелми Холгерлоф в Аахен и през 1942 г. за Анита Гютерман, дъщеря на извествен магнат в бизнеса с шевни машини и жена с определено еврейски произход. Това довежда до изостряне на отношенията му с нацистите и в крайна сметка двамата със съпругата му напускат Германия през 1945 г. Въпреки това, след войната Караян трябва да премине извествен период на “денацификация” – за около две години официално му е забранено да дирижира заради членството му в NSDAP. През 1947 г. тази забрана е прекратена и оттук нататък нищо не може да спре Херберт фон Караян по пътя, който ще го направи легенда.

imageПрез същата 1947 е и първата му среща с хоровото общество на виенското Gesellschaft der Musikfreunde (Общество на приятелите на музиката, ако правилно превеждам), на следващата година той вече е негов художествен директор, а на по-следващата е назначен пожизнено на тази длъжност. През 1948 г. започва сътрудничеството му с миланската Скала (в която дебютира осем години по-рано), което продължава изключително плодотворно през следващите 20 години – освен че е чест гост-диригент там, той урежда и редица гастроли на италиански певци, но за това ще стане дума малко по-късно. Освен това с хора и оркестъра на Скалата той прави и някои от най-интересните си записи на опери – “Палячи” на Руджеро Леонкавало, “Селска чест” на Пиетро Маскани и “Бохеми” на Джакомо Пучини. Но и за записи ще си поговорим по-късно! През същата 1948 е назначен за главен диригент на Виенския симфоничен оркестър (такъв остава до 1953 г.) и започва тясното му сътрудничество с оркестър “Филхармония”, както и с неговия основател (и шеф на Columbia Records), Валтер Леге. До 1960 г. Караян изнася много концерти и прави огромен брой записи с Лондонския оркестър, като има основна заслуга за превръщането му в един от най-престижните в цял свят. С него той прави и първия си пълен запис на Бетовеновите симфонии, който по-късно ще бъде последван от още три.

През 1955 г. настъпва преломният момент в живота и кариерата на Херберт фон Караян – той наследява големия Вилхелм Фуртвенглер като главен диригент на Берлинската филхармония. На следващата година длъжността му е направена пожизнена – поне на мен прецедент в това отношение не ми е известен. До смъртта си, повече от 30 години по-късно, Караян изнася с Берлинските филхармоници безброй концерти по цял свят и оставя колосално количество записи, аудио и видео, които придават почти легендарна слава, с която едва ли може да се похвали някоя друга симбиоза от диригент и оркестър. Те си остават и неговия любим оркестър. Самият той описва защо предпочита да дирижира Берлинските филхармоници пред Виенските така: “Ако кажа на берлинчани да продължат напред, те го правят. Ако кажа на виенчани да продължат напред, те го правят. Но после винаги питат защо”.

imageВ края на 1956 г. Караян е назначен и за художествен директор на Виенската държавна опера (Wiener Staatsoper). Осемте години и 236-те спектакъла, които дирижира на този пост се смятат за едни от златните в историята й. Въпреки че като диригент Караян печели небивали овации, неговите реформи като директор не минават без конфликти. Основният измежду тях са многобройните гостувания на италиански певци, които Караян урежда благодарение на договора си със Скалата за обмен на артисти. Това обаче довежда до изпълняването на оперите на Верди и Пучини на оригинален език, а не на немски, както е било обичайно по онова време. Днес смятаме това за даденост, но в онези години то си е било една своеобразна революция. И до ден днешен се помнят и се търсят на запис, въпреки не особено високото им техническо ниво, легендарни спектакли от онова време като “Бохеми” на Пучини с Мирела Френи и Джани Раймонди или “Трубадур” на Верди с Франко Корели, Еторе Бастианини, Джулиета Симионато и Леонтин Прайс. В репертоара на Караян освен италианската опера бил широко застъпен и Рихард Вагнер – “Майстерзингерите”, “Танхойзер”, “Тристан и Изолда”, "Пръстенът на Нибелунгите" – където той се изявявал не само като диригент, но и като режисьор на сцената.

В края на 1963 г. между Караян и ръководството на Wiener Staatsoper възниква спор по отношение наемането на италиански maestro suggeritore (суфльор), който става причина на следващата година композиторът да напусне поста си. Караян не се връща да дирижира във Виенската опера цели 13 години.
През 1958 г. той се развежда с Анита. Същата година, в една малка църквичка в Китцбюел, се оженва за Елиет Муре и през 1960 и 1963 г. се раждат двете му дъщери, Изабел и Арабел, на които кръстници стават съответно виенските и берлинските филхармоници. Днес Изабел е актриса и живее във Франция, а Арабел е музикант и ако не се лъжа в момента живее не някъде другаде, а точно в България. Спомям си преди години, че двамата със Стефан Вълдобрев правеха някакво жалко подобие на музика.

През 60-те, 70-те и 80-те години животът на Херберт фон Караян е един почти непрестанен низ от концерти, оперни спектакли и записи къде ли не по света – Европа, Америка, Япония. Графикът му е толкова претрупан, че излиза и виц: качва се той в едно такси и на въпроса на шофьора “За къде сте?”, отговаря: “Няма значение, навсякъде ме искат”. Рядко му се отдава да “избяга” в тихото уединение на Сен Мориц и да се отдаде на каране на ски и туризъм, съпроводен с разучаване на партитури, или да прекара известно време с жена си и децата в къщата им в Мауербах, в покрайнините на Виенската гора. И така докато смъртта не го раздели от музиката.

imageВ последните години от живота си страда от тежко заболяване на гръбначния стълб. Едва се държи на краката си, но не говори за болестта си и не иска съжаление от никого. Налага му се да дирижира облегнат, полуседнал, през цялото време, но и това не го спира. През 1988 г., вече 80-годишен, са последните му турнета с Берлинската филхармония – отново Япония, Европа, САЩ. През април 1989 г. прави последния си запис – Седма симфония на Антон Брукнер с Виенската филхармония. Караян живеел сякаш е безсмъртен – юли вече репетирал Вердиевата опера “Бал с маски” за фестивала в Залцбург. Известният български бас Антон Дяков, работил многократно с Караян, си спомня срещата с него десетина дни преди смъртта му: “Караян бе на стълбището, едва се влачеше. Хващаше се за парапета и просто пълзеше нагоре. Обадих му се. “А, Дяков, Вие ли сте, елате, елате!” Съвзе се, изправи се, усмихна се. Не прие да му помогна да се качи по стълбата. Поседяхме, поговорихме. Казах му, че отивам на концерти в Южна Америка. Пожела ми успех”. На 15 юли Караян е претрупан с ангажименти и работи цял ден. На 16 юли получава сърдечен удар и умира в къщата си в Аниф, близо до Залцбург. Така преминава страшната царска слава. Какво остава след нея?

Някои твърдят, че за поколенията Караян ще остане преди всичко (дори единствено!) като човек – тиранинът с чудовищно его, използвал оркестри, солисти, режисьори, директори и кой ли още не само и единствено за постигането на собствените си огромни амбиции. Безкрайно труден характер (но как може геният да се съчетае с лек характер?!), който е невъзможно да опознаеш. Човекът, който идвал и си отивал, който никога никого не е канил на “по едно питие” и никой никога не е канил него, а още по-малко го е наричал “Хърби”. Човекът, който не е губил никога и минута в празни приказки, особено на репетиция и винаги се е обръщал към всички на “Вие”. Човекът, създавал винаги чувство на дистанция у другите, на непреодолима пропаст, която ги дели от него (твърде практично, когато имаш пред себе си 120 човека с различни характери и изключителни музикални таланти). Човекът, който дори и да се съгласявал с нечий чужд съвет (рядко!), нямало да го чуете да казва “благодаря”. Необикновена личност, която се смятала за Бог и макар да не бил такъв, разбира се, можел да бъде дори мил, любезен и очарователен. Едва ли някой приживе е успял да разкрие напълно какво се крие зад студените и магнетични сини очи на това дребно човече, което дори и на пръсти едва надминавало 170 см, освен, казано с две думи – мистерията Караян.

imageСмятам, че всички тези неща, заедно с доста положителни мнения (да, има и такива), ще останат в историята. Сигурно. Според мен обаче те ще бъдат надживени от колосалното му дело. Когато човек се изправи пред такова чудо, личностите, характерите, конфликтите, фалшивите отличия и почести просто избледняват. Дискографията (аудио и видео!) на Херберт фон Караян ще надживее всички предразсъдъци по отношение на неговата личност – били те положителни или отрицателни.

От своя 81-годишен живот Караян е посветил 51 години на звукозаписа – от първият си запис през 1938 г. до последения през 1989 г. За това време той е осъществил над 900 официални записа. Убийствена цифра! Най-впечатляващото обаче съвсем не е количеството, а качеството! Разбира се, Караян е записвал за най-големите звукозаписни компании, един от малкото артисти впрочем, които правят това паралелно за две от тях – DG и EMI (даже три, понеже и DECCA се намесва отвреме-навреме). Имал е и късмета да работи дългогодишно с много талантливи тон-режисьори като Гюнтер Херманс (DG) и Волфганг Гюлих (EMI), но това ни най-малко не омаловажава уникалната му способност да изтръгва от оркестрите си неповторим, емблематичен и грандиозен звук. Какво може да се роди от комбинацията на тази способност с удивителната му музикална интелигентност не се наемам да опиша. Това просто трябва да се чуе!

Перфекционист до мозъка костите си, Караян винаги се е вълнувал от най-новите аудио и видео технологии. Основната част от репертоара му се състои от многократно записвани произведения през различни години, следвайки развитието на техниката. Така например през 80-те години прави дигитални записи на повечето от тези творби. Всъщност Караян е една от основните движещи сили за въвеждането на компакт диска в звукозаписа, което действително прави революция. На 15 април 1981 г. този толкова популярен днес носител е представен на широката публика за първи път. Това става на прес-конференция по време на Великденския фестивал в Залцбург (на който впрочем Караян е основател през 1967 г. и артистичен директор оттогава насам) от президента на SONY, Акио Морита, и самия Караян, който предната година прави първия си дигитален запис – операта “Вълшебната флейта” от Моцарт. Легендата дори гласи, че по инициатива на Караян била увеличена продължителността на компакт диска, която първоначално била 60 минути – не за друго, а за може да се събере на един цялата Девета симфония на Бетовен. Сигурен съм, че той щеше да сред първите и при DVD-то, ако беше доживял появата му.

imageТук ще отворя една скобичка за видео дискографията на Караян, съвсем накратко, преди да се спра по-подробно (и отегчително, боя се) на аудио записите му. Още през 1965 г. Караян започва производството на редица филмирани концерти и опери за фирмата Unitel. В тях той нерядко е режисьор, постановчик, а в някои от оперите и статист – така например във филмовата версия на “Кармен” от Бизе той играе контрабандист, а в “Палячи” (с Райна Кабаиванска на младини като Неда) от Леонкавало е част от публиката на злополучната commedia dell"arte. За Unitel с Берлинската филхармония Караян заснема и огромно количество концерти, включително интеграли със симфониите на Бетовен и Брамс, последните три симфонии на Чайковски, Първия клавирен концерт на Чайковски и Втория на Рахманинов с Алексис Вайсенберг на рояла и много други. Изключителни изпълнения, някои от тях заснети на живо, по време на концерт в залата на Берлинската филхармония, други – във филмовите студията на Ufa в Берлин, трети – в Мюнхен. Наскоро Unitel, в сътрудничество с DG, решиха да издадат за първи път на DVD всички тези съкровища, които досега бяха достъпни само на по-стари носители.

Тази дълга поредица видеозаписи обаче е и една своеобразна филмова школа за Херберт фон Караян, който все пак, макар и имащ свои собствени концепции за постановки и концерти, е преди всичко диригент. През тези години той има възможност да работи с редица велики хора от света на Седмото изкуство, като например Франко Дзефирели, чиято постановка на “Бохеми” от Пучини е заснета на филм-опера с режисьора Вилхелм Семелрот, Мирела Френи, Джани Раймонди и оркестъра на Миланската Скала под палката на Караян през 1967 г. През същата година, в студията на Ufa, е заснета и Шестата симфония на Бетовен (Пасторална) с режисьора Хуго Нибелинг, която предизвиква големи вълнения в консервативните среди на класическата музика, заради твърде новаторските снимачни подходи и светлинни ефекти.

През втората половина на 60-те години Караян работи и с един от майсторите на film noir, френския режисьор Анри-Жорж Клузо, от когото получава първия си опит в продуцирането на филми. Филмираните концерти, които двамата създават, включват репетиции, семинари със студенти, интервюта и са били предзначени за телевизионни програми под името "Die Kunst des Dirigierens" (“Изкуството да дирижираш”). Поредицата е трябвало да се състои от 13 епизода, но за съжаление само пет са заснети. Сред тях обаче са Петия концерт за цигулка и оркестър на Моцарт с Йехуди Менухин и виенските симфоници от 1965 г., Пета симфония на Бетовен и Девета на Дворжак с Берлинската филхармония, заснети през 1966 г., и легендарния Вердиев Реквием с оркестъра и хора на Скалата и солистите Леонтин Прайс, Фиоренца Косото, Лучано Павароти и Николай Гяуров, заснет в Милано през 1967 г.

През тези години Караян работи още и с сценичния дизайнер Гюнтер Шнайдер-Симсен, който от 1962 г. е негов консултант по всякакви въпроси относно сценичния дизайн, оператора Енрст Вилд, който работи в тясно сътрудничество с маестрото от 1967 г. нататък и много други талантливи професионалисти в своите области, които правят възможна появата на бял свят на тези видео записи (48 часа общо!) и имат решаващо значение те да изглеждат толкова добре, колкото и звучат под диригентството на Караян.

През 1982 г. Караян създава собствена филмова и телевизионна компания, Telemondial S. A. M., чиято цел е да съхрани за поколенията неговото музикално наследство на видео носители. За генерален директор назначава Ули Меркле, който е негов постоянен спътник и поддръжник през последното десетилетие от живота му, през което продуктивността му никак не намалява. Напротив! Заснети на филм и издадени на видео съвместно със SONY Classical (а след смъртта на Караян и на DVD) са множество великолепни изпълнения, концертни или студийни – всички симфонии на Бетовен, множество симфонични поеми и Алпийската симфония на Рихард Щраус с Берлинската филхармония, фантастичните Осма и Девета („Из новия свят”) симфонии на Дворжак, както и Четвърта на Чайковски с Виенската и много други. Разбира се, няма смисъл да изброявам и затова ще спомена само още два велики видео записа от този период, които са свързани с особени събития.

imageНа 29 юни 1986 г. Караян дирижира Виенската филхармония, Виенското хорово общество и солисти в Коронационната меса на Моцарт по време на церемония в римската базилика “Св. Петър”, отслужена от Папа Йоан Павел II. След като Ули Меркле провежда преговори на най-високо дипломатическо ниво, церемонията е предавана по цял свят, записана от Telemondial и издадена на видео. По-късно Deutsche Grammophon издава и аудио диск, на който скучните католически ритуали са спестени и е поместена само Моцартовата меса. Слушайки този запис, човек си дава сметка, че освен грандиозните размери, съчетани със съвършени пропорции, великолепния купол, проектиран от Микеланджело Буонароти и построен от Джакомо дела Порта преди повече от 400 години, и прекрасния балдахин дело на гениалния скулптор от XVII в. Джан Лоренцо Бернини, римският “Св. Петър” има и една от най-невероятните акустики, които човек може да си представи.

На 1 януари 1987 г. Караян има честта да дирижира за първи и последен път в живота си Новогодишния концерт на Виенската филхармония в Голямата зала на Musikverein – едно най-важните музикални събития във Виена и нейн емблематичен поздрав към целия свят, който се предава на живо. Изключителен концерт, съдържащ идеалното (поне за мен) изпълнение на някои от шедьоврите на фамилията Щраус, включително и забележителното изпълнение на Катлийн Батъл, чийто прелестен сопран се носи лек като пролетен ветрец в най-известния валс на Йохан Щраус-син – “Пролетни гласове” (Frьhlingsstimmen). По принцип на тези концерти не се допускат солисти, но в този случай, по настояване на Караян, е направено изключение. Концертът е забележителен и с веселото настроение на Караян и дори някои негови комични актьорски изпълнения, които, макар и сдържани, са нещо изключително рядко при него. За час и половина тук можете да видите повече усмивки на лицето му, отколкото вероятно във всичките му останали видео записи.

Накрая, за да приключа с тази тема, ще спомена, че Караян е един от малкото истински популяризатори на класическата музика. Освен безбройните записи през периода 1983-86 г. той урежда и пряко излъчване на концерти на Берлинската филхармония по немската телевизия и така прави достъпна тази не особено популярна музика за много по-широк кръг от хора, които надали биха стъпили в концертната зала. При това, в класическо изпълнение! Днес наричат популяризатори на класиката хора като Васко Василев, Бонд, Ванеса Мей, Ричард Клайдерман и разни други същества, които смятат, че за да стигне до по-широка аудитория, класическата музика непременно трябва да се комбинира с електронни ритми и инструменти, рап вокали и какво ли още не. Може и така да е, но това, което се получава и респективно популяризира в много по-голяма степен, вече далеч не е класическа музика, а едно нейно изумително извращение. Но да спра дотук!
А сега ще ви кажа няколко думи за оркестрите на Караян, като ще се постарая да не се впускам в твърде много подробности по отношение на необятната му аудио дискография.

imageПрез своята 60-годишна кариера като диригент – от дебюта му на 22 януари 1929 г. в Залцбург до последния му концерт на 23 април 1989 пак там – Херберт фон Караян се изкачва на подиума в концертни зали и оперни театри по целия свят около 3300 пъти! Той дирижира десетки различни оркестри, повечето в началото на кариерата си и за по няколко концерта. Ако беше сантиментален, някои от тези оркестри биха били с особена сантиментална стойност за него, като например Berlin Staatskapelle, с които прави първия си запис и дебютира в Берлинската Държавна опера (Berliner Staatsoper) през 1938 г. След Втората световна война неговата активност се съсредоточава почти изключително върху няколко оркестъра и въпреки че дейността му, концертна и звукозаписна, с “Филхармония” (94 концерта в периода 1948-60 г.), виенските симфоници (с които впрочем прави своя дебют във Виена на 22 юли 1930 г., а освен това има и около 240 концерта в периода 1948-63 г.) и оркестъра на Миланската Скала (около 110 представления, 1940-68 г.) е колосална, почти всичките си концерти и записи през 60-те, 70-те и 80-те години Херберт фон Караян осъществява с Берлинската и Виенската филхармонии. Ето защо тези два оркестъра заслужават особено внимание.

Берлинската филхармония без преувеличение може да бъде наречена „голямата любов на Херберт фон Караян”! Несъмнено един от най-престижните оркестри в света, основан през 1882 г., сред чиито главни диригенти блестят имена като Ханс фон Бюлов, Артур Никиш и Вилхелм Фуртвенглер (а гост-диригенти са му били Йоханес Брамс, Рихард Шраус, Едвард Григ и Густав Малер), берлинските филхармоници (Berliner Philharmoniker) преживяват своите „златни години” с Херберт фон Караян. Неговата 34-годишна ера (1955-89 г.) като главен диригент донася повече световна слава и обвива ансамбъла с легендарен ореол, непознати когато и да било преди или след това.

Караян дирижира берлинските филхармоници почти 51 години – от дебюта му в Берлин на 8 април 1938 г. до последния му концерт с тях на 27 март 1989 г. в Залцбург. За това време той изнася с тях около 1500 концерта по цял свят (само десетина от тях са от времето преди да стане главен диригент). Още през 1955 г. е първото им американско турне (до 1982 г. изнасят общо 105 концерта в САЩ), а през 1957 г. е първото им посещение в Япония, което в следващите години е последвано от още десет. През 1978 г. пътищата им ги отвеждат в Китай, а през 1984 г. – в Корея. Прави първия си запис с тях не по-късно от 1942 г., а със стерео записа на симфоничната поема от Рихард Щраус Ein Heldenleben („Животът на героя”) през 1959 г. е поставено началото на дългото и изключително плодотворно сътрудничество между DG и берлинските филхармоници под палката на Херберт фон Караян.

imageВ следващите години това сътрудничество води до една огромна поредица записи – всички симфонии на Бетовен, Брамс (и двата интеграла по три пъти – през 60-те, 70-те и 80-те години), Чайковски, Брукнер, Менделсон и Шуман; Алпийската симфония и редица симфонични поеми от Рихард Щраус; увертюри от Росини, Верди и Вагнер (те неговите са прелюдии по-точно); три Унгарски рапсодии и три симфонични поеми от Лист; Бранденбургски концерти и Матеус пасион от Бах; Тържествена меса от Бетовен; сюитите „Пер Гинт” и клавирния концерт на Григ (със солист великолепния Кристиан Цимерман) и какво ли още не. Списъкът е твърде дълъг и отегчителен, дори за заклетите Караяномани. Ще отбележа, че тук се отнася единственото произведение на Дмитри Шостакович в цялата му дискография. Това е неговата Десета симфония, която Караян дирижира веднъж в присъствието на композитора (Москва, 1969 г.), който, разплакан от вълнение, му казва, че никога не е чувал по-проникновена интерпретация на своя музика през целия си живот.

Горе-долу същото е и положението при записите на Караян с берлинчани за EMI, макар че тук количеството е значително по-малко. Качеството обаче е все така недостижимо високо. Не могат да не бъдат отбелязани симфониите на Сибелиус, Шуберт и Моцарт, Втория концерт за пиано на Рахманинов и петте на Бетовен с Алексис Вайсенберг и грандиозните записи на опери като „Дон Карлос” през 1978 г. (с Николай Гяуров като Филип II) и „Трубадур” от Верди (1977). И тук нарочно пропускам, защото нямам за цел да пиша дискография на Караян, а вие да заспите.

Някои артисти се хвалят, че са направили не знам си колко световни премиери и еди колко си произведения били написани специално за тях от разни съвременни композитори. Не мисля, че е особено голямо постижение да изсвириш нещо, което никой преди теб не е изпълнявал. Точно обратното! Истинското изкуство е в изключителната интерпретация, а именно – да изпълниш едно хилядократно изпълнявано (може да се каже дори популярно) произведение по начин, който ще остане и след като ти се превърнеш в прах. Когато човек чуе едно такова произведение в изпълнение на Маестрото, той си казва: “Това е Караян! Да, това определено е Караян!”. Независимо дали обожава изпълнението или не може да го понася. Неговите записи са във всяко едно отношение уникални – като звук, като интерпретация, като емоция. За много хора те са дори твърде уникални.

imageОбикновено към записите на Караян се отправят жестоки критики – твърде бляскави, сухи, лишени от емоция и страст и т. н. Много рядко обаче изключителната техническа прецизност при залцбургския маестро е била за сметка на музиката. Той също има лоши записи, разбира се – особено сред по-късните, някои от които са донякъде лишени от живот за сметка на кристалния звук, но те са само капка в океана от шедьоври. Много от записите на Караян наистина са такива, че човек ги слуша, не вярва на ушите си и се държи здраво някъде, за да не го отнесе звуковата вълна. Зад нея обаче се крие цял един един нов свят, който е достъпен за всеки. Стига той да е отворил не само ушите, но и съзнанието си. Мисля, че повечето хора не го харесват особено (или въобще), просто защото се страхуват, че може да им хареса нещо толкова различно от всичко, което някога са чували.

Парадоксалното е, че неговите необикновени изпълнения всъщност са резултат от едно строго придържане към съответните партитури. Воден от гениалната мисъл на Ханс фон Бюлов, че “партитурата трябва да е в главата на един диригент, а не главата му да е в партитурата”, Караян винаги е следвал точно написаното от композитора. Това му е спечелило обвинението, че просто правел музика, а не интерпретирал творбите. Аз бих отговорил с думите на Маестрото: “Изкуството на интерпретацията не може да се преподава”. Мисля си, че интерпретацията не е обикновено изпълнение, а нещо особено, различно от всичко останало. Караян никога не е четял “между редовете” или “зад нотите”, за да черпи вдъхновение. И никога не е звучал обикновено.

Караян е един от инциаторите за построяването на залата на Берлинската филхармония. Тя е дело на архитекта Ханс Шарун, а интериорът и екстериорът й приличат повече на космически кораб, отколкото на концертна зала. Всъщност, залите са две – голямата съдържа 2440 места и е открита на 15 октомври 1963 г. с изпълнение на Деветата симфония на Бетовен, а камерната е с 1180 места (!) и е открита 24 години по-късно (28 октомври 1987 г.) с изпълнение на Годишните времена на Вивалди със солист Ане-Софи Мутер. Днес залата е известна с феноменалната си акустика, която обаче е станала възможна едва след множество промени направени след откриването й. Затова и записи в нея започват да се правят чак в началото на 70-те. Дотогова Караян и берлинчани записвали в берлинската църква „Иисус Христос” (Jesus Christus Kirche).

imageЗа съжаление приказката за Херберт фон Караян и Берлинската филхармония е с тъжен край. Тук по изключение ще ви занимая с един скандал, който разтърсва техните взаимоотношения през 80-те години. За какво могат да се скарат мъже? Естествено, за жена. В случая става въпрос за 23-годишната кларнетистка Сабине Майер, която Караян настоявал да бъде приета в оркестъра. Оттам обаче се противопоставяли, защото смятали, че стилът й не бил подходящ. След като Караян заплашил, че ще отмени собственоръчно всички дейности на оркестъра (записи, турнета, фестивали), берлинчани се кротнали и предложили на Сабине едногодишен пробен договор. Тя обаче, усещайки че е нежелана, напуснала още преди той да изтече. Караян публично обвинил оркестъра, че я били изгонили и за наказание им отрязал участието на фестивала в Залцбург. Той обаче участвал, на свои разноски и то с най-върлия съперник – Виенската филхармония. През следващите години отношенията останали обтегнати. Градските съветници на тогавашния Западен Берлин, които подкрепяли оркестъра със скромната сумичка от 25 000 000 долара годишно, не смеели да оспорват доживотния пост на Маестрото, защото Караян бил най-ценната им инвестия. И той го знаел. Изненадващо и за най-големите му врагове, той лично подал оставка през април 1989 г., само няколко месеца преди смъртта си. Караян обяснил постъпката си със здравословни проблеми, според други причината била, че му е писнало от скандалите, които се разразили година по-рано, когато член на Берлинския градски съвет дръзнал да оспори валидността на няколко отменени от Караян концерта. Тези скандали с Берлинската филхармония обаче имат и добра страна. Те карат Караян все по-често да се обръща към Виенската филхармония, с която в края на живота си прави някои от най-великолепните си записи.

Виенската филхармония винаги е заемала второ място в живота на Караян, което обаче съвсем не означава „незначително място”. Напротив! Концертната му дейност с този оркестър обхваща близо 55 години – от дебюта му на 21 август в Залцбург до 23 април 1989 г., когато е последната му поява на диригентския подиум. С изключение на годините преди Втората световна война, когато има съвсем малко концерти с тях (един от които обаче е дебютът му във Wiener Staatsoper, 1 май 1937 г.), и периода 1951-56 г., когато няма никакви, през останалите години Караян е редовен гост-диригент на Виенската филхармония (тя няма главен диригент) и изнася с нея около 500 концерта, включително и по такива екзотични места като Индия, Филипините и Китай, които, заедно с Япония и САЩ, били включени в световното им турне през есента на 1959 г. Съвсем логично през 1983 г. той става едва втория човек (след Карл Бьом през 1967 г.), който е обявен за „почетен диригент” на Виенската филхармония.

Дискографията на Караян с виенските филхармоници (Wiener Philharmoniker) е значително по-скромна от тази с берлинските им колеги, но все пак – огромна. Тук спадат някои от великолепните му записи за DECCA, като например убийственото (в буквалния смисъл) изпълнение на сюитата „Планетите” от Густав Холст от 1961 г. и смазващи изпълнения на оперни шедьоври като „Отело” на Верди с един от най-великите изпълнители на главната роля, Марио дел Монако, от 1961 г. или „Борис Годунов” на Мусоргски с Николай Гяуров от 1970 г.

imageЗадължително трябва да отбележа и късните му записи от 80-те години, за които споменах по-горе, че вероятно нямаше да са възможни, ако не бяха скандалите с берлинските филхармоници. Седма и Осма симфонии на Брукнер са вероятно сред най-добрите записи на музика от австрийския композитор въобще правени някога. А какво да ви кажа за Осма и Девета симфонии на Дворжак от 1985 г.? Както се изразява един мой приятел, „след такъв запис трябват нови медни инструменти и един месец почивка за музикантите”. Записът обаче с който ние българите трябва да се гордеем най-много, казвам го без капка фалшив патриотизъм, е Вердиевият реквием от 1984 г., защото там има „двойно” българско участие – Анна Томова-Синтова и хора на Националната ни опера. Партнират им Агнес Балтса, Хосе Карерас, Жозе ван Дам и хорът на Виенската опера. Цялото това кралско войнство под желязната палка на Маестрото сътворява, повярвайте ми, нещо невероятно. Записът е студиен, но съществува и заснет на видео концерт в абсолютно същия състав и от същата година, а което е и най-впечатляващото – на същото ниво. Четиримата солисти са разположени на балкона пред органа в прекрасната Голяма зала на Musikverein, а от двете им страни има по четирима приятели, надуващи до пръсване Вердиевите тръби. Заклет атеист да сте, ще усетите Божия гняв в Dies Irae!

Тук искам да продължа „българската нишка”, защото наистина смятам, че привързаността на артист от ранга на Караян към българските изпълнители е повод за национална гордост. Гениални българи съпровождат Караян в студиото, на концертния подиум и на оперната сцена през голяма част от живота му. Още през 1949 г. Борис Христов прави някои от първите си записи на оперни откъси (Песента на Варлаам, Монолога на Филип, Серенадата на Мефистофел; последната за съжаление неиздадена) с Караян и „Филхармония”. За съжаление двамата не се разбират добре и по-късно работят твърде малко заедно. От съвместната им работа е останал само един документален (на живо) запис на Вердиевия реквием от фестивала в Залцбург през 1949 г. За сметка на това обаче, Николай Гяуров е бил сред любимците на Караян. Той го определя като „ненадминат Филип II”, работи с него 18 години (1962-80) в 68 концерта и оперни представления и записва „Борис Годунов”, „Дон Карлос” и Реквием от Верди (на два пъти – аудио и видео). Друг голям български бас, макар и останал в сянката на двамата вече споменати, когото си позволих да цитирам в началото, Антон Дяков, също участва в редица записи с великия диригент. Вече на два пъти споменах за феноменалния запис на Вайсенберг и Караян на Втория концерт за пиано и оркестър на Рахманинов. Позволявам си да потретя (ако го чуете, ще се уверите, че си заслужава потретването!) и да добавя, че Алексис и Херберт записват заедно още и Първия концерт на Чайковски – през 1967 г. с Берлинската филхармония на видео и през 1970 г. с Парижкия оркестър (Orchestre de Paris), където Караян е чест гост-диригент през периода 1969-71, в студио, по-точно в парижката зала „Ваграм”.

Що се отнася до дамите, Райна Кабаиванска и Анна Томова-Синтова не могат да бъдат пропуснати. Вече споменах за участието на Райна Кабаиванска във филма-опера „Палячи” на Леонкавало през 1968 г. Тук само ще добавя и нейното участие като Леонора (заедно с Пласидо Доминго и Пиеро Капучили) 10 години по-късно в заснетия и издаден на видео великолепен спектакъл на „Трубадур” във Виенската опера. И в двата видео записа изключителната актьорска дарба на Райна Кабаиванска е в своя пълен блясък.

imageОт всички наши сънародници Анна Томова-Синтова е може би най-голямата любимка на Караян. С него тя работи 17 сезона (от 1973 г. до смъртта му) в 89 артистични изяви (спектакли и концерти) и записва няколко кантатно-ораториални творби от Верди, Брамс и Бетовен, но това, което я прави прочута, са нейните изпълнения на музика от Моцарт и Рихард Щраус. Тя дължи славата си на проникновен интерпретатор на тези двама толкова различни композитори до известна степен на Караян, тъй като с него освен спектаклите и концертите записва „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан” (има и великолепен спектакъл на видео), „Вълшебната флейта”, Реквием и Коронационна меса от Моцарт и „Кавалерът на розата”, интерлюдия и финална сцена на „Капричио” и „Четири последни песни” от Рихард Щраус. Мисля, че нейните спомени са значително по-красноречиви от моето сухо изброяване: “Караян имаше навика в края на Залцбургския фестивал да ме пита какъв е следващият ми ангажимент. Обичаше да знае как се развиват гласовете и кариерите на певците. Не искаше да се бърка, а просто да знае какво предстои на всеки следващия сезон. Аз му казах: “Кавалерът на розата” в Метрополитън и той веднага отговори: “Но Вие все още не сте я пели. Елате утре в 1 часа при мен с клавира.” Седна на пианото и прегледа цялата роля, като изтъкна всички важни моменти. Той наистина ми показа как да вникна в тази роля.”

България се отблагодарява на Херберт фон Караян за приноса му към развитието на българските артисти, като го удостоява с орден „Кирил и Методий”, I степен на 27 юли 1981 г. в София. Караян ще да е бил трогнат, доколкото може да се трогне човек като него, защото решил да дойде и да изнесе у нас няколко концерта с Берлинската филхармония. Малоумните комунистически мозъци обявили, че ще има концерт на Западноберлинската филхармония. След като разбрали в Берлин за това, те заявили, че такава филхармония няма, оркестърът никога не е свирил под такова име, нямало и да свири. Караян обаче си бил инат и в крайна сметка успял да изнесе два концерта у нас, само че с Виенската филхармония. Те се състояли на 8-ми и 9-ти март 1983 г. в НДК и присъствалите ще да са били щастливци.
В заключение ще си позволя няколко думи за страстите на Караян извън музиката. Те са доста разнообразни, не по-малко екстремни от тези в концертните зали и обхващат земята, въздуха и водата.

Още от младежките години в Моцартеума Караян си падал по бързи и мощни машини на две или четири колела. Запалил го преподавателят му по композиция и камерна музика, Бернхард Паумгартнер, който бил маниак на тема мотоциклети. Около 1929 г. Караян вече притежавал един Harley Davidson, а през 1968 г., за 60-тия си рожден ден, получил като подарък една 250-кубикова Yamaha. Истинската му страст обаче били автомобилите. Първaта от много си коли купил в Аахен през 1934 г., а две години по-късно се сдобил и със спортен модел BMW, с което участвал в частни ралита. По-късно през годините е притежавал Ferrari (синьо обаче, не червено), Rolls Royce, Mercedes 500 SEL, Volkswagen Sciroccо и Renault GT Turbo. Когато става въпрос за автомобили обаче, името Караян се свързва най-вече с Porsche. Той бил толкова голям почитател на тази марка, че автомобилният концерн разработил за него специален прототип – Porsche 911 Turbo RS.

imageОсвен на земята, Караян обичал високите скорости и във въздуха. Летенето било една от детските му мечти и тя се сбъднала. Той се записал на курсове през 1949 г. в Чили, а през 1952 г. в Швейцария получил първото си разрешително за пилот. Ентусиазмът да лети не го напуснал през целия му живот. Освен че притежавал шест самолета през годините, включително един турбовитлов (Beechcraft) и два реактивни (Lear и Dassault Falcon 10), през 1982 г. той приел предизвикателството да се научи да кара и хеликоптер, тъй като наближавал пределната възраст за управление на реактивни самолети, а не искал да се връща към витловите. Носят се дори слухове, че няколко пъти е поемал управлението на “Конкорд”, на който пътувал като пасажер.

Накрая остана водата. Тя също заемала важно място в живота на Караян. Той се занимавал с ветроходство още като момче, през 1938 г. купил първата си яхта – "Karajanides", а през 1967 г. на вода била спусната "Helisara" –акроним от Herbert, Eliette, Isabel и Arabel. По-късно я последвали още пет лодки със същото име, последната от които, "Helisara VI", била голяма състезателна яхта. Тя била дълга 24 м, широка – 5 м, мачтата й се извисявала на близо 30 м и спечелила няколко регати.

Толкова! Накрая на този бегъл поглед върху живота и делото на Херберт фон Караян си мисля, че той със сигурност ще остане в историята – дали с добро, дали с лошо не знам. Обичан, възхваляван и обожествяван или мразен, критикуван и отричан, той ще остане като една от най-властните и доминиращи фигури в класическата музика през ХХ в. Човек с огромни, дръзки амбиции и неизчерпаема енергия десетилетия наред, достатъчна за осъществяването им. Ненапразно са го наричали „Генерален музикален директор на Европа”. Но той ще остане най-вече заради Нейно Величество Музиката, на която едва ли някой друг е съумял да издигне по-грандиозен паметник. Слушам записите на Херберт фон Караян и си мисля колко е бил прав Маестрото, когато е казал: „Музика трябва да се прави с любов”.


Wiener Philharmoniker, Karajan - "Wein, Weib und Gesang."

 





Тагове:   музика,   Line,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. zari - Спомням си какъв празник бе за ВЕЛИНГРАД,
24.08.2007 07:07
когато незабравимият Гяуров доведе в родния си град и показа красотите на Родопите на най-великия диригент на ХХ век - Херберт фон Караян, роден през 1908 г. в музикалната мека на света-Залцбург.
цитирай
2. mkalpakchiew - Благодаря!
24.08.2007 13:15
Това е върховен празник за душата.
А само какво е усещането във Виенската опера.
И боговете са притихнали пред гения му.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: avangardi
Категория: Изкуство
Прочетен: 8305925
Постинги: 1978
Коментари: 10400
Гласове: 95675
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031