Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.12.2007 05:36 - 3 декември - Международен ден на инвалидите - Нашият дух стои високо над физическите ни предели!
Автор: avangardi Категория: Изкуство   
Прочетен: 3849 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 03.12.2007 17:02


3 декември


3 декабря МЕЖДУНАРОДНЫЙ ДЕНЬ ИНВАЛИДОВ
imageimage        
Автор: PROFiT50
Номер: #464965
Категория: История и Новости image
Дата создания: 03.12.2007 - 04:51:12
Просмотров: 105   Комментариев: 10 

Посмотреть плэйкаст в новом окне

Грустно!
Я инвалид, без шанса на выживание
Я инвалид, и это навсегда,
Я инвалид, и без особого желания
Проживаю я эти длинные года.

Покончить с собой не имею право,
Да, собственно и не хочу.
Кто-то сказал это «слабость»,
Согласен. Жить так под силу только силачу.

Бог так хотел наверно
Чтоб стал я хоть кем нибудь,
Чтоб проталкивал с силой жизни древо
Чтоб понял жизни суть.

Но не каждому под силу испытанья
Испытанья целые года,
Я инвалид, без шанса на выживание
Я инвалид, и это навсегда.



Тагове:   международен,   ДЕН,   Нашият,   дух,


Гласувай:
0
0



1. yuliya2006 - Да се озовеш от другата страна на ...
03.12.2007 08:23
Да се озовеш от другата страна на бариерата за да разбереш какво значи това.Тези хора подложени на ударите на съдбата имат своето място в живота ни, защото са равни с нас в него. Странно е да не ги виждаме по улиците, скрити от очите ни, това за мен е расизъм
Защото тези хора трябва да имат условията , от удобствата за да се движат сами.
Интернета даде огромен шанс на тях да са равни с другите, защото имат условия да общуват, да четат , да работят.
Мисля че тези хора трябва да творят, работят точно по-тази линия. Програми, общност, закрила,помощ, всичко това им трябва на тях. И повярвайте ми точно те ще покажат че имат духа, таланта да успеят.
Защото в природата ако нещо ти се отнеме, ти се дава друго, просто трябва да го откриеш.
Трябва да има сайтове между тях, да се обединяват за да са силни. Те трябва да го започнат, те могат да го започна и тогава техния свят ще бъде друг.
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ
цитирай
2. pakostinka - Само да кажа,
03.12.2007 10:02
че обръщението "инвалид" отдавна не се използва, защото е обявено за дискриминационно, дори заменилото го "човек с увреждане" е такова...говори се за "хора със специфични потребности"...нека преди да говорим за каквото и да е да зачитаме човешкото достойнство...
...всъщност..какво тук значи някаква си дума?...
...аз казвам - значи много и всичко...
цитирай
3. avangardi - Но, аз не се притеснявам, да ме наречат инвалид,
03.12.2007 16:55
защото просто не съм равностойна физически на другите.
...
"Че какво като в тебе е болен
някой нерв или орган проклет?
От делата си все недоволен
ти бъди! Работи занапред!"

Това стихотворение впоследствие стана лайт-мотив за всеки честен инвалид.
цитирай
4. avangardi - ВОЙНАТА НА ИНВАЛИДИТЕ или АЗБУЧНИК
03.12.2007 16:59

Владимир Писарски (http://vlapress.hit.bg)

--------------------------------------------------------------------------------

А, а
Мотото на тази история е:

"Пролетарии на болката, съединявайте се!"

Из "Смъртта на един пчелар" от Ларш Густафсон

И:

"… по добре е да умреш,
вместо да живееш скотски"

Из "Писмо" на Н. Й. Вапцаров

Б, б
Има и две предупреждения:
І. Забранено за здрави!
ІІ. Не пиша за всеки, а точно за двама души, които ме разбират.

В, в
Това е история за човек с име Асен Симеонов, кратко - Асенси. Това е история за градче с име Стоман. В нея се говори за болката, за любовта, за разочарованието, за спомените. Споменава се за Недоразумението. Дава се уверението, че животът е един "ролер коустър" И тем подобни.
СТОП! Не четете поовече. Има ли смисъл?

Г, г
- Няма да ви се харесвам, майната ви! - крещеше Асенси в неврологичната клиника на Медицинска Академия - Искам да не ме боли…
Болеше ме глава и никой не знаеше от какво. Говореха за Брунхилда и някой си Лансинг… Разбира се, Асенси съм аз.
През 1959 година беше станало недоразумение, заради което страдам. Съдбата ме подлъга да избързам и аз се родих вместо онзи, който трябваше да бъде 144-тия случай на полиомиелит или нещо подобно. Последният за тази година.
Крещях така, защото професорът каза, че "състоянието на болния не му харесва". Предписа венозно калцийбром. И диазепам. И горещ виетнамски чай.
Омаломощен заспах.
Беше октомври, 1980 година. Беше се стопила едва една четвърт от свещта на живота ми. Колко бързо! А всъщност, не бързах толкова. Изобщо не бързам.

Д, д
По магистралата, автобусът, в който се качих, пътува 45 минути до Стоман. Толкова продължават най-дългите сънища. Но в Стоман сънят ми продължи цял месец. Сън ли бе това?
Когато се огледах на площадчето пред автогарата, си спомних дядо ми. Огромен синеок добряк с каскет и ватенка. Кръстен съм на него. Помнех какво бе написал дядо Асен след третия инсулт в болницата "Шарл а Танен", когато го попитали кого от внуците си иска да види. Тогава не можеше да говори. Беше надраскал върху бланка за рецептти двете разкривени букви - А и Г - това бяха нашите инициали, моя и на брат ми. Тогава направих това, което не можах да сторя на погребението. Заплаках.
Плачех и на автогарата, в мразовитото мартенско утро. Сълзите предизвикваше ослепителната белота на снега. Тръгнах по главната улица към механата "Гроба". Вътре бумтеше зачервено кюмбе. Беше топло, миришеше на повърнато и застоял цигарен дим. Поръчах на шефа Андон една двойна ракия с мешана туршия и седнах край кюмбето, до Тинко лудия. Той обърса нос и се ухили:
- Здасти, Енси! - завъртя очи - Мака му стаа!…

Е, е
Веднага щом излязох от неврологичната клиника на МА, реших да избягам от столичния град. Нужна ми беше тишина и спокойствие. Нямаше да съжалявам нито за семейните кавги, нито за неоновите реклами и претъпканите автобуси. Освен това тя. Всичко ми напомняше за нея. Нечии токчета тракаха точно като нейните. Случаен, кос поглед - нейния. Нашата пейка в парка… Исках да забравя…
Уви, не успях! Все още помня как се отдръпна, когато те целунах, чуваш ли? Ако четеш тези редове - знай го! Не съм. И не мога. Чудовище! Малко, красиво чудовище.
За мен имаше само едно такова място - тихо и спокойно - Стоман.

Ж, ж
Инициалът "Г" от бланката за рецепти означаваше "Георги". Аз пък му виках Джоро. Брат ми беше по-възрастен от мен с шест години и все пак това не пречеше на общуването помежду ни. Съветът на единия никога не звучеше за другия като натякване. Джоро бе художник-аранжор.
Брат ми е гений в рисуването. Само че от грижи и ядове не може да практикува системно. Това не е оправдание, не е и пречка, а просто задължение към дъщеря му. Така си е.
Веднъж ми каза:
- Ти си най-разсъдливия ум в целия род. Помисли добре.
Разбрах те.
Почувствах празнота в стомаха си и излях ракията в нея. Замезих със зелен домат от туршията.
- Аздаве, Енси! - разлигави се Тинко и поднесе шепа - Да песотинки! Мака му стаа! - лудият получаваше открай време от посетителите на "Гроба" по пет стотинки, ако изпсува. Но не винаги. Събраните пари даваше на "сефе Анон", за което изпиваше чаша "биа".

З, з
Както си седях на трикракото столче, пийвах, хапвах и слушах непринудените псувни на Тинко, не можех и да помисля, че след час ще се забъркам в една абсурдна ситуация, в една революция, чийто водач щях да бъда.
Ако трябва да се класифицирам като човешки екземпляр, принадлежа към рода на неосъзнатите щастливци, вид - обикновен, експериментален. С този вид Съдбата експериментира различни положения и въздействия, като внимателно следи реакциите му. Играе си. Забавно й е. Котка и мишка. Тя е котката…
Пресякох улицата и влязох във фоайето на хотел "Чудна". Познавах регистраторката. Тя беше първата жена в живота ми. Казваше се Севдалина. Тя ми се усмихна. "Експериментът започва" - помислих си.
- Здравей, Асо! Домъчня ли ти? - измърка Севда. Съдбата също.
- Така е. - казах аз. Гледах отражението си в стенното огледало. Бях слаб и висок, с апрески, полушубка и заскрежена брада. Приличах на окарикатурен златотърсач. Носех през рамо зелена войнишка сумка. В нея имаше туристически нож, тефтерче-азбучник и автоматична химикалка "Хемус". Също имаше един мой портрет, направен от брат ми за рождения ми ден, който бе преди два дни. Имаше надпис в долния, десен ъгъл: "На шизофреничния ми брат Асенси." С автограф и дата - 6. Март, 1981 год.
Бях изрисуван с разчорлена брада и коса, дясното ми око бе погледнало леко встрани, носът - кривнат вляво, устата голяма и разтеглена в усмивка. Бях красив!

И, и
Дължа няколко обяснения:
На автогарата си спомних дядо ми, защото той живя в Стоман и бе заровен в стоманските гробища. И защото бе жертва на недоразумение - не бе премерил разстоянието до две ябълки. Падна от стълбата в овощната градина на разсадника. Получи удар.
Споменах брат си, понеже Недоразумението не го отмина - не прецени, че ако си купи мотор "Симсон" ще му настине кръста и ще получи камък в жлъчката. Получава кризи. "Симсон" му трябваше, за да ходи с него в ЧЛЗ "Работник". За да печели пари.
Това е разказ, който не бива да бъде четен от малки деца. Те не знаят азбуката.

Й, й
Сега ще узнаете какво видя и чу Съдбата в експеримента под кодово название "Асенси".
Тя видя и чу следното:
Набллюдаваният обект (за по-лесно ще го наричам НО) си резервира легло за три дни и проведе следния разговор с регистраторката на хотел "Чудна":
- Здравей, Асо! - измърка регистраторката - Домъчня ли ти?
- Така е. - каза НО-Асо. Той си спомни обора в двора на регистраторката, преди десет години. Спомни си щръкналите й гърди и избелелите цветчета на полата й. Тогава той направи с нея своя първи коитус.
Съдбата си отбеляза, че повечето НО носители на сперматозоиди при среща с познати НО носители на яйцеклетки, си припомнят коитуси. Коитусът е въжделена цел за НО. Латинската дума "коитус" означава съвокупление. Съдбата продължи наблюдението.
- Как си? Върви ли писането? - попита регистраторката. НО си помисли, че за пет години брачен живот тя е успяла да стане дебела и скучна. Беше по-голяма от него с 4 години. Тя се беше омъжила по недоразумение. Забременяла.
НО знаеше от роднини и близки, че щял да стане велик писател. Всъщност, той бе велик социален пенсионер и прочут химикалкаджия от ТПК "Хемус". Беше виртуозен пържач на яйца и смел укротител на австралийски, вълнисти папагалчета, при което завършваше образованието си в "ІІІ СМЕННА РАБОТНИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ".
По недоразумение бе взет за писател.
- Пиша - НО реши да не разочарова регистраторката и изигра подхвърлената му роля - Пиша книга.
- За какво? - оживи се тя - Или е тайна?
- Не е. Ще се казва "Бунтът на сакатите". - наистина, той пишеше дневник в трето лице. В тефтерчето от войнишката сумка. А заглавието каза просто така, хрумна му в момента. Истината е, че му го прошепна Съдбата. Подличко.
- О! - възкликна регистраторката разбиращо.
- Ето първата част. - той й подаде тефтерчето - Прочети я когато имаш време. - беше изцяло под влиянието на Съдбата.
- О! Та това… - развълнува се тя.
- Няма нищо. - според НО той беше една голяма, кръгла нула. Или най-много, две нули. Съдбата пък, го смяташе за мишка. Тя отново се направи на разсеяна. НО бе привидно свободен. И - сам.

К, к
Знаете ли какво щеше да прочете регистраторката Севдалина на брат си Симо, седнал в инвалидната си количка, до печката, ако притежаваше листа, който би трябвало да изпиша на следващия ден в тефтерчето? Ето какво:
- "Излезе от хотел "Чудна" - би прочела Севда - и се запъти през площада, към будката за вестници на бай Ангел Бистриполитиката. Минавайки покрай замръзналия фонтан, Асенси разчете полузасипания надпис върху паметника така:

НА ПАДНА. . ТЕ . . . . ОБОДА И . . ЗАВИСИМОСТ

Той влезе в будката, поздрави и клекна до електрическата печка. Бай Ангел му кимна и продължи да се взира във вестник "Стомански дни", който придържаше с показалеца и средния пръст на дясната ръка. Палеца и цялата лява китка му бе откъснала поточната лента в ЧЛЗ "Работник". Той също беше велик социален пенсионер като Асенси. Асенси му каза как прочете надписа на паметника. Бай Ангел Бистриполитиката го погледна изпод вежди и каза:
- В Първата Световна война убиха десет милиона души. Двадесет милиона бяха осакатени. Във Втората бяха убити петдесет милиона - над сто милиона осакатени! Двадесет държави като нашата, пълни с инвалиди! Ти представяш ли си? - той въздъхна огорчено - А паметник на инвалида няма. Такива ми ти работи… Пък, да не говорим за трудовите злополуки и по болест.
- Може пък да направят. - каза Асенси.
- Вятър… - махна с чукана бай Ангел - А и от това болките няма да намалеят.
- То си е така. - каза Асенси.
Помълчаха.
- Ти, на гости си дошъл, а? - подхвана бай Ангел.
- В хотела съм. Сега пристигам. - Асенси се изправи. Вестникарят имаше предвид това, дали Асенси не е на гости у леля си Мима, защото баба му бе в болницата "Шарл а Танен", в кардиологията, с кризи от аритмия, къщата на улица "Дургуни", зад Гимназията, бе запустяла и порутена, и той би трябвало да е у леля си Мима.
Асенси затвори вратата на павилиона и се отправи надолу, по Главната улица, която се раздуваше посред градеца като змия, глътнала футболна топка, образувайки площада.
Това, че Асенси се упъти към улица "Дургуни", зад Гимназията, бе прищявка на Съдбата."

Л, л
- "Тухления дувар на къщата - би продължила да чете Севда - беше съборен наполовина. Повечето керемиди от покрива бяха задигнати и дъските прозираха като ребра на умрял динозавър. Прозорците зееха празни, без черчевета и рамки. Тук-там от снега стърчаха счупени стъкла и мръсни парцали. Една огромна буца кюмюр се мъдреше сред цветната леха. Беше неутешимо тихо. Всичко тук бе толкова познато и близко за Асенси, а сега го усещаше необяснимо далечно. Той почисти буцата кюмюр от снега, приседна на нея, по навик извади лулата и засмука мундщука й незапалена, изпускайки кълбета бяла пара. В главата му се мотаеше една детска небивалица, която често казваха в училище и която той сега опровергаваше напълно. Небивалицата гласеше: "В близката далечина млад старец седи на дървен камък и пуши угасналата си лула."
Загледан в снега, Асенси все още не виждаше следите от човешки стъпки и бастуни, които водеха до увисналата на една панта врата. На нейната попукана боя бе надраскано с тебешир:


WELCOME
Може би това, което направи Асенси един час след своето пристигане в Стоман, бе втората грешка в живота му. Първата бе, че се роди.
Асенси бутна вратата и влезе…" - би привършила четенето Севда и би помогнала на брат си да си легне. После би угасила лампата…

М, м
Но Севда не направи всички тези неща, защото аз й дадох тефтерчето и не можех да напиша в него ни буква повече. И защото тя извърши съвсем други, макар и сходни действия, след като тръгнах към будката на бай Ангел.
Веднага след мен във фоайето влязъл брат й с инвалидната количка, увит в одеало, с шуба и ушанка. Решил да се поразходи. Тя му показала тефтерчето и го попитала иска ли да му почете. Той се съгласил. В този мой дневник, написан в трето лице, имаше един разказ, в който се казваше, че "не може повече така" - както се изразява главният герой, че "трябва да се направи нещо!" Тук проявявах и своите поетически дарби, приписвайки ги на героя. Той написва стихотворение, озаглавено с призива "Работи!" в него се чувстваше бойкото настроение на героя-инвалид, който бие крак и патерици в своя стих:

"Че какво като в тебе е болен
някой нерв или орган проклет?
От делата си все недоволен
ти бъди! Работи занапред!"

Това стихотворение впоследствие стана лайт-мотив за всеки честен инвалид. Бе измислена мелодия и се пееше в трудни моменти с прехвърлени през раменете на другарите ръце, обикновено в "Гроба" и в клуба на "Активните борци, запасните офицери и народните пенсионери".
Сега-засега, обаче, стихотворението допаднало само на Симо, братът на регистраторката на хотел "Чудна" и бивша моя любовница Севдалина. По-нататък в разказа се описваше как главният герой, някой си Кольо, действа. Той организира стачка на инвалидите. Те искаха права… Разказът не беше довършен.
Идеята поразила Симо. И той решил да я осъществи.

Н, н
Бутнах вратата и влязох…
Вътре вече ме чакаха. Симо се надигна в количката и рече кратко:
- Ето го. - всички погледнаха към мен, сякаш притежавах лековитата сила на Христос.
- Не съм аз. - казах, убеден, че ме бъркат със Сина Божи, което беше напълно възможно в сумрака на помещението. Погледите за миг посърнаха. Стана ми неловко. Познавах някои от присъстващите - безръкият каменоделец Моисей с дълга, бяла брада; едноокият син на стрина Анна с тъмни очила и каскет; бай Ангел Бистриполитиката, и още няколко щастливци.
- Това твое ли е? - наруши тишината Симо, размахвайки тефтерчето под носа ми.
- Да. - признах си. Сякаш цялата къща въздъхна облекчено. Бях разкрит.
- Ти ли писа вътре? - въпросът бе зададен умолително.
- Да, - казах - някакви врели-некипели…
- Значи, - прекъсна ме Симо - ние сме съгласни! - всички ме зяпаха с готовност.
- Не разбирам… - изломотих. Хвана ме яд - Какви са тия номера, бе, келеши с келеши!? Скоро да се омитате оттук!…
- Чакай. - поклати глава Моисей - Ти ли писа за стачката на инвалидите?
- Аз! - изсумтях троснато - Е, и?
- Ами, - каза Моисей - Ние сме съгласни да стачкуваме!
Сигурно си мислеха, че съм чакал това съгласие от години. Този път не познаха.
- Какво общо имам…
- Много. - подмигна Симо. Съдбата се изсмя под сурдинка.

О, о
Избраха ме за водач поради три факта:
І. Бях най-незасегнат физически.
ІІ. "Умеех" да пиша. (кавичките са от мен)
ІІІ. Идеята, в края на краищата, беше моя.
Заговорът, бунтът, войната бе обявена от едно дете. Три дни след срещата в къщата на дядо ми. Беше неочаквано - не бяхме подготвени.

П, п
Така започна войната…
Никой не очакваше, че ще се опълчим срещу когото и да било. Всички ни отдаваха своето съчувствие и съжаление, мислейки, че това е достатъчно. Дори ни помагаха с някои дреболии. Държавата също се грижеше за нас - даваше социална пенсия на всеки. Това, че тя не стигаше на някои, които пропивали парите си в кръчми и евтини бирарии изобистващи в малки градчета като Стоман, не бе забелязано. Изненадата бе толкова голяма, че отначало никой не повярва на хлапето на Байката, което тичаше по разкаляните пролетни улици и пищеше екзалтирано:
- Война! Ще има война! Инвалидите искат права… Ей, момчета, чувате ли? Инвалидите! Войнааа!…
Баба Стефана, врачка и баячка прочута в Стоман и околията, показа съсухреното си лице между грънците, набучени по стобора и наведе по-глухото си ухо към буреподобната стрина Анна:
- Вуйна ли? Ква Вуйна, ма, Ано? - измеца тя - Крава ли искат инвалидите? Че, за кво им е крава, Ано? Кво ще я правят, ма? - безпомощно се кокореше бабичката. Съседката отри сапунени ръце в престилката, надвеси се над коритото пълно с кафява мътилка и викна, сочейки гърдите си:
- Ще я доят, бабо Стефано, ще я доят!
- Аха, - стъписано рече старата - Така ли каза той… - и се запъти към къщи, последвана от ураганния смях на стрина Анна.
Когато момчето на Байката мина за втори път покрай бира-скарата на Харалампос Гърка, следвано от глутница палета и сюрия хлапета, баща му изскочи изпод навеса, сграбчи го за яката и го замъкна отново в сянката. Там то получи две звънки плесници и едно обяснение:
- Разбра ли? - сухо каза бащата - не искам хората да разправят, че сина ми е калпав и говори глупости…
- Но аз ги видях… - проплака момчето и се сви в очакване.
- Каквооо? - замахна Байката, но някой спря ръката му. Разярен, че са му попречили да даде урок на сина си, той рязко се извърна и застана лице срещу лице с мен.
- Недей го би… - гласът ми трепереше. Байката беше чистач в ЧЛЗ "Работник". Чистеше с пневматичен пистолет спечената леярска пръст по готовите отливки. Кожата на лицето и ръцете му беше синкавочерна и напукана. Имаше животинско телосложение. С други думи - можеше да ме смаже от бой. Беше болен от силикоза. Така че, Недоразумението не бе го отминало. И на мен боя нямаше да ми се размине.
цитирай
5. postcardsavangard - Ако
03.12.2007 17:10
Ако
Ръдиард Киплинг

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател
–еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!


(И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!)

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: avangardi
Категория: Изкуство
Прочетен: 6172887
Постинги: 1838
Коментари: 9921
Гласове: 76634
Архив
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30