Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.09.2009 09:11 - 25 г. от смъртта на Тодор Калпакчиев и 40 г. от откриването в Стара Загора на първата в страната частна художествена галерия от художника (1969).
Автор: avangardi Категория: Изкуство   
Прочетен: 5422 Коментари: 3 Гласове:
8

Последна промяна: 11.09.2009 09:16


 С един замах

На Тодор Калпакчиев

Във залеза на гаснещ ден,
        аз сянката ти разпознах.
Висока, уморена,
                очакваше нощта.
Да те заговоря исках,
                но не ме позна.
В очите ти
        блестяха капки лунни.
                  ... Идваше нощта!
Оставил си ми недовършено
                   последното платно –
земята как целува хладно
                покорно капнал лист
и въгленът човешки как угасва
в прегръдките на бял кристал.
... Гостенката рано е дошла,
           а ти забрави да ми кажеш
                           как да продължа.
Аз нямям твоята палитра
и нямам твоята ръка
с еди замах да пресъздам
                       небесната дъга.

 [Повикана песен][Иван Аяров]

  • 40 г. от откриването в Стара Загора на първата в страната частна художествена галерия от Тодор Калпакчиев (1969).
  • 10.09.2009
    • 25 г. от смъртта на Тодор Калпакчиев (01.04.1913-1984), живописец, открил в родния си град през 1969 г. първата в страната частна галерия; спортист /включен през 1937-1938 г. в националния отбор на България по футбол/.

 

KALPAKCHIEV, Todor Тодор КАЛПАКЧИЕВ

Todor Kalpakchiev was born on 1 April 1913 in Stara Zagora: From 1935 to 1940 he studied painting in Prof. Dechko Uzunov"s classes at the State Academy of Arts. In 1941 he had his first personal exhibition in Sofia. In 1943 he became part of the Bulgarian national football team. In 1944 Kalpakchiev settled in Stara Zagora. In 1945 he was one of the founders to establish Stara Zagora Artists Society and until 1982 took part in all collective exhibitions. He opened the first private gallery in Bulgaria in 1969 and between 1970 and 1978 had a series of personal exhibitions in Austria, Switzerland, Germany, France and Turkey. On 14 Aug. 1970 he was made honorary citizen of Mainingen, Germany. His last exhibition was in the Museum of Military History in Sofia in 1982. He died on 10 Sep. 1984 in Stara Zagora.           Todor Kalpakchiev"s creative work was dedicated to the landscape. His half century of presence in the field of fine arts was characterized by more than 50 personal exhibitions.

 
Sinfonia concertan, Моцарт


 

   

image

1913 - 1984

        >Тодор Калпакчиев - художник, Стapa Загора

 

           За две поколения старозагорци това е най-известният техен художник. От ателието му излизат хиляди живописни платна. Негови картини притежават стотици семейства в този град. Организирал е над петдесет самостоятелни изложби в България и чужбина. Творчеството му е неравностойно. По едно и също време може да създаде великолепни произведения и смущаващо първични. Емоцията често изпреварва принципите на разума. Изкуството за него е форма на живот, независимо дали в него всичко се харесва на другите.

Роден е на 1 април 1913 година. Няма и десет години, когато освен с училището започва да се занимава със спорт и рисуване. През 1922 год. се записва в детския спортен клуб „Берое". Оттогава датира и проявеният интерес към магията на боите. Намира време и за двете. Години наред, макар и странно за приятелите му, той поддържа тези си увлечения. Завършвайки гимназията, съмненията за пътя в живота са вече разсеяни. През 1935 год. постъпва в Художествената академия. Попада в ателието на Дечко Узунов. По-скоро попада под магнетизма на неговата артистичност и изкуство. Паралелно със следването върви и увлечението му по футбола. Показва дарба и в това поприще. Тези му умения са бързо оценени и през 1937-38 год. той е включен в националния отбор на България по футбол. Следва и появата му на Парк де Пренс в Париж. През 1940 год. Калпакчиев завършва Художествената академия. Противно на общоприетото, вместо да започне веднага учителска дейност, той отказва държавната работа, отдавайки се изцяло на живописта. Интересът към спорта отминава. През 1941 год. открива първата си самостоятелна изложба в София. В нея включва над 100 произведения

image

 Тодор Калпакчиев Улица в Стара Загора. 1958г.

 М.б.пл.,40х32см. ХГСт.Загора.

  

Todor Kalpakchiev Street in Stara Zagora, 1958,

 Oil on canvas, 40x32cm, Stara Zagora Art Gallery

 

image

 

Тодор Калпакчиев Автопортрет. 1963г. М.б.пл., 89х65см. XT Ст.Загора.

 

Todor Kalpakchiev Self-portrait, 1963, Oil on canvas, 89x65cm, Stara Zagora Art Gallery


от годините на следването си и нови платна. Заедно с етюдите и портретите той представя първите си пейзажи от родния град.

През 1944 год. Калпакчиев се завръща окончателно в Стара Загора. Пристрастието му към пейзажа е вече оформено. Рисува навсякъде, дори и там - из прозаичните места, които другите художници не са удостоявали с внимание. Обикаля околностите. Влюбва се в Мъглиж, в малките къщи и големия балкан над тях. Рисува реката и скалите около нея. Още по това време го интересуват множеството гледни точки към един и същ обект. Дори и след години той се връща към него, при все, че го е рисувал многократно.


image






































     Т. Калпакчиев - Улица в Стара Загора, 1958 г.

image




 

През 1945 год. участва в основаването на дружеството на старозагорските художници. Оттогава до 1982 год. той неизменно присъства в неговите колективни изложби. Отношението към родния град през това десетилетие покрива почти цялото му творчество. Опитва се да възвърне спомена за формата и атмосферата на редица сгради, които са отдавна само руини -турските бани, римски стени, стари къщи, църкви и джамии. Най-много му допада старозагорската чаршия - пъстра, екзотична и неспо-койна. Впрочем тези три понятия са в основата на личния му стил, който ще наложи във времето. Млад е и бърза да показва всичко, което вече е преживял на платното. Открива изложби и веднага подарява непродаденото. На година създава по няколкостотин картини. Всяка от тях като барометър отчита широката гама на чувствата му - от приповдигнатост до меланхолия. През 50-те години запечатва в платната си почти всяко кътче от Стара Загора. Открива атмосферата на село Турия и е очарован от нея. image










 








































         Т. Калпакчиев - с.Турия

Често ще се връща към реката с моста и кацналите встрани къщи. Почти всяка година открива персонална изложба. Нуждае се и от нови предизвикателства. След улиците и къщите от своя град, селцата от Средна гора и Стара планина, той търси други силуети, други цветове и излъчване. Намира ги в Созопол и Несебър. Живописта му става все по-пъстра и неспокойна. От хоризонтал-ността на тези панорами бързо прескача към извисените пропорции на къщите над Янтра и тези от Стария Пловдив. Почивката на душата е винаги в Стара Загора.

 

           Т. Калпакчиев - Търново

image

 

 

Тодор Калпакчиев Сладкарница „Опера".1964г. М.б.,пл. 65x76 см. ХГ Стара Загора

 

Todor Kalpakchiev Opera Pastry Shop. 1964, Oil on canvas, 65x76 ст., Stara Zagora Art Gallery

 


Той е човекът с кутията бои на рамо. Пейзажите са в него. Точно така рисува себе си през 1963 година - най-добрият му портрет въобще. В него няма щампа, а артистичност и разкрита същност. Това го спасява и от баналността, и от превзетата професионалност. Често се преекспонира и след отрезвяването отново намира странното си място между експресията и романтиката, между голямата школовка и наивитета. Важното за него е да се осмисля денят. И тогава, когато почти всички негови колеги ще бягат от безличието и скуката на новата архитектура, той ще намира своя живец, дори и ако трябва пред сивия незавършен блок да сложи разкривена зелена пейка и червено кошче за боклук до нея. Когато няма желание за това, рисува цветя - гладиоли, мушката или просто цъфнали клонки. Ако няма и тях, той просто ги измисля. Важното е да има цвят, много цвят, сред който да пътува.

image 

Тодор Калпакчиев Гладиоли. 1967г.

 

 

М.б.пл., 87х54см. XT Ст. Загора.

 

М.б.пл., 87х54см. XT Ст. Загора. Todor Kalpakchiev Gladioli, 1967,

 

Oil on canvas, 87x54cm, Stara Zagora Art Gallery

 



 image


            Т. Калпакчиев - Стара Загора

image  
   Т. Калпакчиев - Стара Загора - чаршията

През 1969 г. Калпакчиев открива първата в страната частна галерия.  Bероятно мнозина си спомнят малката къща в центъра на града / сега там е Общината/ стабелата и стъпалата към бялото мазе, претъпкано с картини. Част от тях взима, зада покаже в чужбина. През 1970 г. открива самостоятелни изложби в Австрия, Швейцария и Германия. Оттам свои творби не връща. Носи само диплома, с която го удостояват за почетен гражданин на Майнинген, Германия. Това е и покана за нови изложби. Една година му е напълно достатъчна да създаде стотина нови картини и да подбере най-добрите. С тях отново заминава за Австрия и Германия. Че експресивната езическа пъстрота на творбите му е допаднала на публиката и критиката, личи от множеството рецензии, но същинското признание Калпакчиев намира в новите отправени му покани. И той ги осъществява. През следващите две години организира там още няколко изложби. Междувременно е разширил кръга на любимите си сюжети за рисуване. Из крайморския булевард и шарените сокаци на Цариград той все едно е намерил игривия образа на душата си. Друг нюанс от нея открива в Смолян и Родопите. Копривщица го пленява с пъстрия ритъм на възрожденските си къщи, а Мелник - с розовеещите скали. През 1974г.. Калпакчиев е приет за член на „Academie des Boaux-Arts" във Франция. За тези си изложби той е достатъчно самокритичен. От десетки платна избира по едно - това, в което идеята е поела пътя на търсения видим образ. Множеството вариации към него са низ от ненацелени щрихи. Тях той не унищожава. Дарява ги с лекота. Друг е въпросът, че за мнозина с това ще се изразява представата им за художника Калпакчиев. Това не го интересува. Няма време. През 1976 г. е изложбата му в Цариград, а след още две - в Париж. Част от тези картини той показва тук, в Стара Загора, но никога обратно. От изложбите му в чужбина са се върнали само няколко.

Ритъмът на неговото творчество през следващите години става изтощителен и все по-често - самоцелен. Последната голяма изложба той реди през 1982 г. във Военно-историческия музей в София. Изтощението и последвалото заболяване деформират в значителна степен деликатното равновесие между емоция, форма и цвят. Крушението на художника не му е подвластно. Разядено е здравето му. На 10 септември 1984 година Тодор Калпакчиев умира.

 image 
              Т. Калпакчиев - Мелник, 1974 г.

image
           Т. Калпакчиев - Руската църква в София, 1967 г.




Тагове:   художник,


Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nadagr - Светла е паметта
11.09.2009 09:34
на този наистина европейски и световен художник - Тодор Калпакчиев!
цитирай
2. tili - Благодаря за
11.09.2009 13:48
този прекрасен постинг! Светла да е паметта му!!!
цитирай
3. анонимен - wij towa
11.09.2009 13:51
Съвсем наскоро прочетох едно интервю в „24 часа” на Павлина Трифонова с министъра без портфейл Божидар Димитров. Там авторката наред с останалите си въпроси му задава и два, свързани с Църквата и Мадона.


За нас Мадона не представлява интерес. Затова пък отговорите на Божидар Димитров несъмнено ни заинтригуваха и леко ни смутиха. Преди това обаче ето какви са въпросите и отговорите:
- Като министър, отговарящ за вероизповеданията, как приемате протеста на Светия Синод срещу концерта на Мадона?
- Както е известно, Църквата е отделена от държавата. Що се отнася до Мадона, това си е лично мнение на Синода. Лично аз не обичам Мадона и няма да я слушам. Но България е светска държава и всеки, който обича Мадона, да отива да гледа.
- Ако колеги министри ви попитат да спазят ли съвета на Църквата “Бъдете мъртви за греха Мадона!”, какво ще ги посъветвате?
- Греховете се изкупуват. Това няма да бъде много голям грях, затова няма да отидат в ада. Най-много в чистилището да постоят малко и да влязат в рая, но аз не съм сигурен, че в рая е много интересно.
Аз уважавам проф. Димитров, гледам понякога неговото предаване „Памет Българска”, чела съм книгата му „12 мита в Българската история” и общо взето му симпатизирам. Ето защо нека г-н професора не ни се сърди, ако малко го предизвикаме с долния коментар. Той е добронамерен и приятелски и не цели уронването престижа на видния ни историк. Предвид факта обаче, че нему се падна нелеката задача да оглави и Дирекцията по вероизповеданията, той влезе в обсега на нашите професионални интереси и повиши очакванията от него в това направление. Тази причина наложи да вземем отношение към отговорите му в „24 часа”.
Г-н Димитров, наистина Църквата е отделена от държавата. Но това е юридическо и формално отделяне, инициирано и осъществено от държавата по време на комунизма, а не от Църквата. Жалко, че се е получило така, защото в Гърция например, която също е православна държава, такова отделяне не е налице и между държава и Църква съществува една нелоша симбиоза. Така че, макар и формално Църквата да е отделена институционално от държавата, тя е неразривно свързана с нея в духовен аспект. Така, както става с детето, което след навършване на пълнолетие, може да напусне своите родители и да заживее самостоятелен живот. Но от това не следва, че спира да е дете на родителите си.
В пълна степен това важи за държавата и Църквата, като се подразбира, че детето е държавата, защото отношенията им са от подобен характер. Църквата възпитава гражданите на държавата. Освен това докато държавите са ограничени в географско отношение, това не важи за Църквата, която е неизмерима по мащаб с нито една държава на света.
И освен че в пространствено отношение Църквата надхвърля мащабите на държавата, тя ги е преодоляла и във времевия аспект, защото освен земното Църквата има и неземно битие, което надхвърля земното такова на всяка една държава.
Освен това ценностите, върху които е изградено нашето общество са християнски. Изобщо ценностите през последните две хилядолетия, върху които се изграждат човешките отношения в личен и обществен план са християнски. Вие, като историк, би трябвало най-добре да знаете това. Затова няма да е пресилено, ако се каже, че държавата е изградена върху основа, подплатена стабилно с християнски идеали във всяко едно отношение. Друг е въпросът, доколко тези идеали все още се спазват, но тук не става дума за това. Така че, макар и държавата да е отделена от Църквата, последната може спокойно да даде съвет на държавата особено за неща, касаещи духовното здраве на българските граждани.
Лесно е да се правят изявления от рода на „Църквата да си гледа работата!” Често се забравя обаче, че тя точно това прави. Гледа си работата. Когато пък някъде някому се стори, че тя не си гледа работата, я упрекват, защо не си гледа работата. И в двата случая Църквата е атакувана за своите действия или бездействия. Наистина трудно се угажда на съвременния, възпитан в консуматорски дух човек, който смята че няма никакви задължения спрямо Църква и вяра, но затова пък може спокойно да предявява права и претенции и към двете!
Ето защо, когато Светият Синод излезе с някакво мнение по даден въпрос, касаещ духовно-нравствената ни култура, последното нещо, което се очаква от Шефа на Дирекцията по вероизповеданията е да каже: „Това е лично мнение на Синода”. Защото това мнение на Синода изобщо не е лично, а е най-малкото общоцърковно, тъй като не е продиктувано от вкусовете и разбиранията на синодалните архиереи, а от Църковното учение, практика и история. Това мнение на Синода почива на християнските идеали и ценности, които както казахме, са общочовешки и все още валидни.
Що се отнася до втория ви отговор, че греховете се изкупуват, трябва да внесем известна корекция в това ваше становище. Вярно е, че греховете могат да бъдат изкупени.
Но когато знаем, че нещо е грях, пък решим да го извършим с тайната надежда сетне да го изкупим, е налице действие, което Църквата определя като „лукавство”. Така разсъждават иезуитите, така разсъждават и католиците като цяло.
Например в Средновековието в католическите страни се е практикувало следното: тъй като е важно християнинът да очисти до смъртта душата си от натрупаните грехове, някои католически владетели или просто по-състоятелни люде „са държали” под ръка католически духовник, за да могат преди смъртта си да се изповядат и да очистят душата си от греховете. В същото време са живеели безнравствено и са се отдавали на порочни забавления, въпреки че са знаели, че това което вършат е грях. Буквално докато са пирували, до тях е седял свещеник, за да може, ако владетелят тръгне да умира, веднага да бъде опростен.
Сам разбирате, обаче, че това е лукавство и опит да се измами Бога по един доста плосък и лукав начин. Така че, дори да извършим грях, не бива да сме с презумцията, че след това ще го изкупим и всичко ще бъде наред, защото подобни механични зависимости издават дълбоко неразбиране на християнската вяра.
Грехът не е като да изпиеш чаша вода и да обършеш устата си. Всеки грях уврежда и замърсява човешката душа, замъглява сърцето и затъпява духовните сетива. И изобщо не е безопасно да го извършим и да разчитаме, че нищо не е станало или че после лесно ще се очистим от него. Точно за такова лукавство Христос укорява учените фарисеи, като им казва: Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава, Иоан. 9:41. Тоест, твърдите че знаете кое е добро и кое е зло, затова и ще бъдете отговорни за делата си, защото ако не знаехте, тогава нямаше да ви бъде търсена отговорност.
Освен това как може да знаете дали един грях е голям или не и дали отвежда човека в ада? Един грях обикновено води след себе си друг и именно натрупването и застаряването на човека в греха започва да го тегли към ада. Затова и апостол Иаков казва, че грехът извършен ражда смърт, (Иаков. 1:15), защото грехът не може да роди друго освен грях.
Идеята пък за чистилище е католическа измишльотина, за която нашироко се мъдрува в средновековните схоластически съчинения на Бернар Клервоски, Бонавентура и Тома Аквински, но не почива на никакви сериозни източници. Това е лъжливо самоуспокоение, което е с нездрав мистичен произход и заблуждава човека, че след смъртта, дори да е сторил много грехове, ще мине през чистилището и ще отиде в рая.
Само че такава отвъдна „пералня на грехове” не съществува. Идеята за нея не присъства нито в Свещеното Писание и Христовата проповед, нито в Свещеното Предание и Църковното учение. Човек може да се очисти от греховете докато е жив, след смъртта – няма тази възможност. Живите могат да му помогнат, но той сам нищо повече не може да стори за себе си.
И накрая, дали е интересно в Рая, ще ви оставя да прецените сам, като ви кажа дали е интересно в ада. Според Христос, светите църковни отци и опита на Църквата – ада е място и състояние, където човек е напълно изолиран и сам. Лишен от богообщение, в самота, в тъмнина, без абсолютно никакво присъствие на други хора и без абсолютно никаква надежда това да се промени. Представете си, че ви затворят в мрачна килия и ви оставят съвсем сам в продължение на една година, без светлина, без любимите ви хора, без възможност да излезете навън дори за миг, в пълна изолация. Ето това е ада! Само че докато тук всичко е временно и дори затворът свършва с изтичането на срока или със смъртта на затворника, в ада това състояние ще бъде вечно. И единственото нещо, което ще изпитвате ще бъде горчиво и безплодно съжаление, че не сте успял приживе да промените задгробната си участ. А единствената компания, която ще имате в ада няма да бъдат хора, а ще бъдат демони. Които, както знаете, никак не обичат хората...
Господин Димитров, за жалост не познавате духа на Православната вяра и аз горчиво съжалявам за това! Например в книгата си „12 мита в Българската история” наред и с други неточности от църковен характер правите една основна грешка. Там пишете, че „свещено задължение на всеки християнин е да убие един мъчител и гонител на християните”, (стр. 80). Това обаче е лъжа. Донякъде може да го отнесем към Исляма, където наистина свещено задължение на правоверния мюсюлманин е да убива неверниците, ако те откажат да приемат Аллах за Бог и Мохамед за пророк, вярвайки че ще отиде в рая, но не можете да го вмените на християнската доктрина, защото нито теорията, нито практиката го потвърждават! Все пак силно се надявам грешката ви да е печатна!
Ако обаче не е, то няма да е излишно да придобиете по-голяма църковна култура, пиейки вода от историческия извор, сиреч четейки и църковна литература, както и да вземате по-дейно участие в църковния живот. Защото като Оглавяващ и Дирекцията по вероизповеданията трябва добре да познавате нашата вяра, тъй като отговорностите ви ще бъдат големи, а постът – тежък. Освен това сериозното отношение към тези, които ръководят Българската Православна Църква следва да бъде повече от пожелателно, защото вашият авторитет в тази връзка е в пряка зависимост от авторитета на Църквата. И ако нейният авторитет пострада, с вашият ще се случи същото.
Според мен, повечето неща казани от вас по-горе не са ваше сериозно убеждение. По-скоро отговаряте донякъде неангажирано и с присъщото си чувство за хумор. Точно затова, отчитайки този факт, се надявам да коригирате отношението си към БПЦ и да задълбочите познанията си в Православната вяра, от което можем само да спечелим, както ние, така и вие.

Десислава Главева
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: avangardi
Категория: Изкуство
Прочетен: 8304314
Постинги: 1978
Коментари: 10400
Гласове: 95671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031