Електронен дайджест "ГАЛЕРИЯ МИТЕВ" :: Изложба живопис "Портрети на художници"

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Архив

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.06.2010 07:43 - Изложба живопис "Портрети на художници"

Автор: ulian Категория: Изкуство

Прочетен: 2131 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 02.07.2010 10:11

Точки на пресичане
Художници рисуват художници

ТОЧКИ НА ПРЕСИЧАНЕ
Художници рисуват художници

Портретът е жанр, който обозначава интерес към човека. Той е възможност
за общуване, начин да се отрази характер, прилика, емоция, път да се
реконструира в съзнанието на твореца образа „отсреща“ или подход за
документиране на момент/ситуация. При всички случаи портретът е вид
комуникация.
Изложбата „Точки на пресичане. Художници рисуват художници“ представя
исторически период от края на 19. век до началото на 21. век, като търси
разновидности при интерпретацията на смислово дефинирана общност от
портрети. Тя проследява еволюционните движения по посока на стилово-
формално изграждане на портрета и показва богатството на смисловите
модификации на отношението художник-художник и художник-критик в
полето на живописта.

Експозицията, озаглавена „Точки на пресичане. Художници рисуват
художници“, би могла да се разглежда като част от поредица изложби,
започнала с „Автопортретът. Зримият образ и скритият смисъл“ през 2006
в СГХГ. Посоката е различна и ъгълът на интерпретация е друг. Докато
„Автопортретът“ проследява погледа на твореца към себе си, настоящата
експозиция показва образа на една творческа общност отвътре. Широкият
времеви обхват позволява да се проследят трансформациите, които
настъпват във взаимното възприемане на художника и критика.

В традициите на българското изобразително изкуство портретът е изначално
свързан с фигурацията, с визуалната конкретика и се отличава с относително
устойчиви композиционни схеми и формални постановки.

Портретът поставя въпроси за обективното и субективното, за конкретното
и абстрактното, колкото и тези понятия да са лимитирани в разглежданата
художествена продукция.

До средата на 20. век за художниците е важно отразяването на характера
на портретувания. Те се стремят да уловят състояние, прилика, настроение,
дух на епохата. Портретите на художници са своеобразен „огледален“
образ, поле, в което се срещат автор и модел. 20-те години на 20. век са
период, в който българският художествен живот е особено динамичен.
Има много дружества и редица от изложби. Променя се социалният статус
на художника. Нещо повече, личността на твореца през 20-те години е
свързана с паралелна изява в различни сфери на изкуството. Родното и
чуждото се преплитат и изграждат европейска по пластически възгледи
и българска по съдържание образна концепция. Този диалог започва да
рефлектира и върху облика на портретите на художници и критици от 20-те
години. В тях има интерес към вътрешните преживявания на изобразеното
лице, както и афинитет към изчистена линия, контраст, пределно ясна
колоритна стойност.

През 30-те години се издига в култ забавлението. Организират се карнавали,
балове, празненства. Особено важно е нарасналото самочувствие на
българина, в това число и на художника. Наблюдава се синхронизиране
на художествените процеси с тези в Европа. Популярен става салонният
портрет. Главният проблем, които интересува художниците през 30-те
години, е пластическият език. Наблюдава се увлечение по пространствено-
предметния свят. Портретите са синтетични и изчистени, но пластични.
Отличават се със своеобразна живописност по отношение на колорит и
пространство и носят характерна умереност и премисленост.

От средата на 40-те години на 20. век напълно закономерно интересът към
портрета става подвластен на авторитарния режим в България. През 50-те
години властват принципите на социалистическия реализъм. Определените
от властта норми водят до пределно идеологизиране на художествената
продукция. Българските художници са в изолация от общите европейски
и световни процеси. Замира многообразието от почерци. Доминиращи в
художествената продукция са етюдно изписани портрети в тъмен, „музеен“
колорит със светлосянъчна моделировка и загладена фактура. Показателни
са вялите, режисирано оптимистични образи. Непринудеността в поза и
жест изчезва. Състояние няма, портретите са сухо моделирани, безлични,
конюнктурно обвързани с естетиката на времето.

През 60-те години на 20. век художниците насочват вниманието си към
изразните средства. Те се стремят да изразят преживяното, да предадат идеята
си по максимално въздействащ начин. За творците от първостепенно значение
става въпросът „как“ изграждат платната си, а не толкова кого изобразяват.
През следващите десетилетия – 70-те и 80-те години на 20. век,
портретът печели голяма популярност. Доказателство е количеството
на художествената продукция, създадена в този период. Интересът към
художника като модел става водещ по това време. Именно тогава се
обособяват и утвърждават повечето неформални групи, приятелски кръгове
и общества. Тогава осезаемо се усеща затворената общност на творците.

Постепенно, от края на 80-те години, художникът все по-малко се вглежда в
отсрещния творец. С настъпването на новия политически ред през 1989- та
години, в годините на прехода започва разграждане на системата на
социализма. В художествения живот изчезват институционални механизми
за поръчка и откупка. Съзнанието на хората търси начин да се освободи от
угнетяващата хватка на спомена за миналото. Промените, които настъпват,
съвсем закономерно засягат самочувствието на художника и се отразяват
на комуникацията между творците. Организираният художествен живот се
променя. Няма система за поръчка. Социалният статус на художниците се
променя. Някои от тях губят увереност, озовават се във вакуум, тъй като не
съумяват да се адаптират към новия артистичен климат, в който изкуството
вече не гарантира трайна доходност.

Художниците сякаш се отчуждават, отдръпват се едни от други. Творецът,
като създател на портрета, престава да се интересува от контакта с човека
отсреща, а се опитва да изрази себе си. Постепенно портретите стават
„надперсонални“. В едни от тях липсва конкретна образност – те носят
знак, състояние, смислова препратка за портретувания. В други от тях,
зад външната прилика авторите наслагват свободни лични асоциации.
Портретът е вид търсене, необходимост, дарба. Това още повече проличава
в последните години, когато като че ли неговата популярност заглъхва. Той
излиза от акцентираните зони в изкуството, но интересът към него остава
– лично мотивиран и многообразно уплътнен. Посоките в портрета през
последните години са интересни като развитие – от хиперрелистичната
конкретност на живописта със статут на документална рисунка, през
приказно-постмодерните транскрипции на образа и виртуозното владеене
на форма и смисъл, към изчезналата образност, превърнала се в знак за
човешко присъствие.