Особеното дете Димитър Димов се превръща в един от най-запомнящите се и обичани автори

Димитър Димов (Снимки: Институт за литература към БАН, "Изгубената България"/ Колаж: Петя Александрова, Dir.bg)

Едва ли има българин, който да не е гледал поне веднъж незабравимата кинопродукция на Никола Корабов по едноименния роман "Тютюн". Едва ли има българин, който да не се е възхитил от незабравимия образ на Ирина, пресъздаден от Невена Коканова.

Това е ролята, която дава силен тласък на актьорската й кариера, а филмът популяризира романа, останал като един от еталоните на българската литература.

1963 г. 1963 г. Никола Корабов и Невена Коканова по червения килим на фестивала в Кан преди прожекцията на "Тютюн" (Снимка: Архив Dir.bg)

Невена Коканова и Йордан Матев като Ирина и Борис Морев във филма "Тютюн" (1961) Снимка: Архив Dir.bg

Но преди да се случи всичко това...

25 юни 1909 г.

В Ловеч се ражда българският писател и драматург, ветеринарен лекар и професор по анатомия Димитър Димов. Едва ли родителите му Тотю Димов и Веса Харизанова са виждали в малкото особено дете автора на едни от най-запомнящите се и обичани творби в българската литература.

Рано остава сирак и тежестта за възпитанието и образованието му пада върху майката. Тя е особено грижлива и бдителна, а страхът за сина й стига до там, че я кара да го връзва за стола, когато излиза. 

Димов от малък е тих и предпочита да се усамотява. През ученическите си години развива интерес към естествените науки, а в гимназията любопитството му го отвежда към трудовете на Фройд. Стреми се към осъзнаване и разбиране на съществените връзки между явленията в света, изграждайки си цялостен поглед върху диалектиката на процесите.

Димитър Димов (Снимка: Община Пловдив)

Останала вдовица твърде млада, Веса Харизанова се омъжва втори път и човекът, когото избира, оказва изключително голямо влияние върху по-нататъшното развитие на бъдещия творец. Руси Генев е офицер, който след войните работи като тютюнев експерт и на него можем да благодарим за изчерпателните познания на Димитър Димов, с които се срещаме в романа "Тютюн". 

“Никотеа” - тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на писателя Димитър Димов (Снимка: "Изгубената България")

Благодарение и на майка си, която живо се интересува от литература, у Димов се отключва страстта към писането. Чудакът, както го описват близките му хора, през деня работи, а през нощта пише. И така се стига до първия му и може би най-обсъждан роман, наречен "Тютюн", който след време бива определен като "Случаят".

“Спомен от Никотеа" - тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на Димитър Димов, 30-те години на ХХ век (Снимка: "Изгубената България")

Книгата излиза през 1951-ва и заедно с нея идва и големият проблем. Димов е обвинен за буржоазното влияние, доловено в романа и "порнографичните" епизоди, дразнещи моралните устои на комунистическите лидери. А авторът е принуден да преработи произведението и да го предаде във вид, отговарящ на моралните устои на социалистическото общество.

Издателство "Народна култура" се възползва от съгласието му да трансформира романа и така през 1954-а следва второто издание и партийните повели са изпълнени.

Йордан Матев в ролята на Борис Морев и Невена Коканова в ролята на Ирина в сцена от филма “Тютюн”, 1961 г. (Снимка: "Изгубената България")

"Работническо дело" - "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици" 

Комунистическият вестник публикува статията "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици" с окончателната редакция на самия В. Червенков, който коментира:

"Такова произведение може да напише само автор като Димитър Димов, който стои на народни позиции, който мрази буржоазния свят.

Той може да греши като вдъхновен създател на нашата социалистическа литература, а не като автор на порнографични романи, като гражданин с реакционни философски възгледи, както заревци се опитват да го представят, вместо да го обкръжат с внимание и да помогнат да преодолее грешките и недостатъците." 

Невена Коканова и Йордан Матев като Ирина и Борис Морев във филма "Тютюн" (1961) Снимка: Архив Dir.bg

Унижението на твореца е огромно

А някои от образите в романа са изкуствени и неправдоподобни. Но съществуващи.

Димов, който не спазва принципите на социалистическия реализъм в романа, казва за критиките:

"Общото възражение на всички, които ме критикуват неблагоприятно е, че съм принизил положителните герои в романа "Тютюн". Сега искам да задам само следните въпроси: Трябва ли положителните герои в един прогресивен роман да бъдат непременно кристално чисти като в някоя утопия? Субективни и обективни фактори не променят ли постоянно ако не съществените, то поне страничните прояви на човешкото поведение?

Човешката личност не е ли единство от обществени, класови, социални, психологични и биологични елементи с преобладаване на обществените и класовите? Защо е необходимо да се чудят как да поставят "Тютюн" в прокруството ложе на личните си разбирания, когато могат чисто и просто да отрежат главата и краката му?"

Невена Коканова в ролята на Ирина и Волфганг Лангхоф в ролята на фон Гайер в сцена от филма “Тютюн”, 1961 г. Снимка: "Изгубената България"

 

Невена Коканова като Ирина във филма "Тютюн" (1961) Снимка: Архив Dir.bg

Много подходящо би било да се използва в тази ситуация един от неговите цитати: "Демокрация?...Ето ви демокрация!...Стачки, безредици, класова омраза...всичко друго, но не и творчески труд!..."

В крайна сметка излиза, че мнозинството харесва романа, а т.нар "специалисти" го отричат.

Въпреки творческите си проблеми Димов успява да се развива и в личен план. Три може да се окаже късметлийското число за писателя. 

Димитър Димов (Снимка: Институт за литература към БАН)

Три брака и три романа

Макар и особен по характер Димов поддържа пламенни връзки. С две от жените си създава семейства, с които обаче реално не живее. Приоритет в живота му завинаги остава писането. 

И това го прави различен и вечен

Конкретно случаят "Тютюн", заради който е унижен, поставя въпроса: "Коя е истинската редакция на романа и трябва ли да гледаме на него като нещо особено опасно от гледна точка свобода на словото"?

"Поручик Бенц" и "Осъдени души" получават заслужено признание, но не предизвикват бурните дебати, с които е запомнен "Тютюн".

Разказвайки за трагичната история на Фани Хорн със задълбочен психологизъм Димитър Димов използва обстановката в Испания по време на Гражданската война като фон, на който наред с общата народна трагедия се развива и личната малка драма на героинята. Силни характери се сблъскват сред океан от чувства и дълбоко лични преживявания.

Едит Салай и Руси Чанев в "Осъдени души" (1975), режисьор Въло Радев (Снимка: Архив Dir.bg)

Ян Енглерт и Едит Салай в "Осъдени души" (1975) по сценарий и режисура на Въло Радев (Снимка: Архив Dir.bg)

В "Поручик Бенц" живее образът на германски лекар, който се среща с опустошителната сила на любовта. Сюжетът разказва историята на една драматична любов на фона на трагизма на войната, а авторът изследва мрачната, непозната страна на човешките страсти, любовта, която възвисява и облагородява, но която води и до самоунищожение.

 

Двата романа са по-скоро психологически. Дълбаят в човешката душа, а героите не се борят с класови врагове и не изпълняват партийни задачи.

Но се появява една книга, която не отговаря на приетите стандарти. Най-неочаквано един писател, който доскоро е смятан за буржоазен, макар и вече убеден привърженик и изразител на комунистическата идеология и член на БКП, се впуска в актуалната тема и я пресъздава реалистично. Романът се чете, но процесът заплашва да излезе извън контрола на "компетентните". 

В този случай се включва дъщерята Теодора, която години по-късно описва пред Impressio ситуацията така: "Въпреки идеологическата цензура, през епохата на социализма в България твориха истински талантливи писатели, съизмерими с най-доброто в света. Всъщност, една от съществените характеристики на таланта е именно това, да се прояви въпреки трудностите и препятствията, да свети в мрака."

Въпреки перипетиите, през които преминава Димов заема достойното си място в пантеона на българската литература.

1.04.1966-а

Димитър Димов напуска този свят. В архивите си оставя два недовършени романа, както и планове и ръкописи за две научни разработки върху теорията на отражението. Освен богато литературно наследство, завещава на идните поколения и над 20 научноизследователски труда в областта на ветеринарната медицина.

Димитър Димов (Снимка: Община Пловдив)

След него остава и трудният му въпрос: 

 

 

 

"Защо всичко е илюзия - животът, смъртта, желанието да бъдем обичани."

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/dimitar-dimov-tozi-svyat-prinadlezhi-na-silnite

 

това, е един от най любимите ми автори...

ако, не,и най Любимият!!

''защо, тъгата, е най-всеобхватното, човешко чувство..''

Ако вярвах в нумерологията, щях да кажа: не й върви на литературата на числото 6 - нито на нашата, нито на световната.
Запомнила съм, че през 1616г., в два поредни дни при това, на 22 и на 23 април, умират двама от най-великите за всички времена световни писатели - Сервантес и Шекспир. В една и съща година, 1966, през април и октомври, си отиват от света и от нас двама титани на българската литература - Димитър Димов и Димитър Талев.
И двамата са ми любими – по различен начин. Чуя ли Димов, си представям един свят, за който някога ни казваха, че е ретрограден, изтъкан от порок и лъжа, обречен в своята човеконенавист и алчност, осъден на разпад… а ние копнеехме по фините трепети на Ирина Морева, по гордата отдаденост на Фани Хорн, по разпятието между наивността и порока в Елена Петрашева, по страстта и трагизма, по екзотичния въздух на Димовите романи. Светът на "Никотиана" и съдбата на отровените от анчарната й сянка герои, трагично-вдъхновеният път на Борис Морев, гордата опустошителна страст на Ирина, цялата атмосфера на реалност, изместена спрямо познатата ни битийност, сурова, но пламенна, всепоглъщаща, жертвена, триумфално настъпателна в човешката воля и болезнено гърчена от времето... Опитвам се да си представя какъв творец трябва да си, за да сътвориш всичко това… и ми иде да се прекръстя! Не екзотика, не – мистика и нумерология!
Нямам нищо против втората версия на романа - образите на Варвара, Лила, Динко са друг ракурс - за мене не по-малко вълнуващ, правдоподобен. Но личи дистанцията на естета Димов - подчинен, но несломен, останал високо над сивото море на пошлостта и угодничеството.
Поклон пред гениите на литературната ни класика Димов и Талев! Този месец се навършват 57 години от смъртта им!

Благодаря за чудесния материал, Или - представя не само автора, творчеството му, проблемите, героите, но и един много важен, често подминаван или неправилно трактуван въпрос - "Случаят "Тютюн".
Поздрави!

Из „Тютюн“:

„Понеже обичаше живота и животът го беше възнаградил...”

„И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”

„- Защо се смееш? - възмутено попита тя.
- Защото ми харесваш. - отговори той.
- Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш.
- Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.”

„Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че действителният свят беше много по-широк и богат от мечтите.”

„Човек може да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитват тоя безумен порив да прибавят още към тях?”

„И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.”

„Но колкото повече забогатяваше, толкова повече отпадаха силите му и характерът му ставаше по-мрачен и по-затворен.”

„Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!”

„Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създаде сам.”

Из „Поручик Бенц”

„Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”

„Нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите ѝ.”

„Ако ревността, изправена пред свършени факти, ни убива или кара да убиваме, съмнението е жесток и подъл мъчител, който изтезава отдалеч.”

„Самоизмамата на всички, които се стремят към щастие, е тази, че те вярват в неговата зависимост от външни обстоятелства и от привидното разбиране между характерите.”

Из „Осъдени души”

„Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително "не". Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.”

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.”

„Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се единствено от себе си.”