Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.05.2009 07:31 - Всеки празник - траур. Бакаджика не чу песните им
Автор: avangardi Категория: Новини   
Прочетен: 3101 Коментари: 8 Гласове:
0

Последна промяна: 30.05.2009 16:43


image    НАЦИОНАЛЕН ТРАУР НА 29 МАЙ ЗА ПРЕГАЗЕНИТЕ ОТ АВТОБУСА  

» Бакаджика не чу песните им

» Що ще тоя “Чавдар” у нас

» Шофьорът на автобуса убиец карал без психотест

» Стабилно е състоянието на тежко ранените край Ямбол

» Куп нарушения довели до трагедията в Ямбол


Боже, защо ги прибра така?
На България и стана навик да има национален траур по времето на Националния празник. Каква ирония.
image

Панихида в деня за национален траур  image
С благословението на Негово Светейшество Българския патриарх Максим от 10,30 ч. в столичната митрополитска катедрала „Св. Неделя” ще бъде отслужена панихида за упокой душите на трагично загиналите днес поклонници в местността “Бакаджик” до храм-паметник “Св. Александър Невски” край Ямбол. Панихидата ще отслужат Стобийският епископ Наум, главен секретар на Св. Синод, Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, и столични свещеници.  

Вчера повреден автобус помете и уби 16 човека в местността “Бакаджик” до храм-паметник “Св. Александър Невски” край Ямбол, където  традиционно се провежда християнски събор за църковния празник Спасовден. Десетки са ранени.


Загиналите
1. Вълкана Георгиева, 75 години, с. Безмер
2. Гана Иванова, 73 години, с. Александрово
3. Марийка Калчева, 48 години, с. Войника
4. Бъна Димитрова, 78 години, с. Войника
5. Ради Минчев, 85 години, с. Драгоданово
6. Цоньо Ганев, 16 години, Ямбол
7. Тодор Джелебов, 74 години, с. Кирилово
8. Димитър Жеков, 78 години, Ямбол
 9. Стоянка Араванова, 77 години, Ямбол
10. Стефанка Мандалиева, 67 години, Ямбол
11. София Вичева, 72 години, с. Безмер
12. Минка Косева, 68 години, с. Безмер
13. Елена Георгиева, 67 години, Ямбол
14. Стоянка Борисова, 62 години, Ямбол
15. Иван Ганев, 43 години, Ямбол
16. Донка Тодорова, 60 години, Ямбол
17. Шенгюл Мехмедова Яшарова, 31-годишна
image
Смъртта не пита кой е млад и кой е стар.
Изгаря всеки в нейния пожар.
Остава въглен да гори,
където падне, вечно да боли!

ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ИМ ПАМЕТ!





Гласувай:
0



1. avangardi - На какво се надяваме
29.05.2009 07:43
Зоя Лукянова


„А не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда” (1 Сол. 4:13).

Нещастието винаги сполетява някой друг, не нас. Тези, другите, попадат в катастрофи, загиват, боледуват от смъртоносни болести, загубват роднините си. При поредния преглед на новините обикновено се ужасяваме от мащабите на новата трагедия и като изключим телевизора, се връщаме към всекидневните си дела. Трябва да приготвим детето си за училище, да напазаруваме, а вечерта ще дойдат гости – чака ни толкова работа! Натискаме копчето, изключваме екрана и оставяме чуждото нещастие, чуждите сълзи и отчаяние... Нашият живот продължава! Нима такова нещо може да се случи на мен или на моите близки?! Вероятно това е защитна реакция, а може би е просто равнодушие, но когато мъката нахлуе в живота ни, помита всичко по пътя си – всичките ни надежди, планове, мечти - разумът отказва да повярва на действителността. „Това е някаква грешка, не може да бъде, не може да бъде!” Думите се откъсват от устните ни несъзнателно като заклинание, но от дълбините на душата се надига нещо и когато стигне до сърцето, избухва с болка, парчетата от която проникват в цялото ни естество – и ето вече не съществува вчера, нито утре, остава само денят, който завинаги е преобърнал живота ни.

В един страшен миг прекрачваме линията, зад която остават тези, чийто живот е толкова прост и обичаен. Зад тази линия остават щастието, слънчевата светлина и целият ти изминал живот, а пред теб има страшна болка и празнота, която е невъзможно да бъде запълнена. Ако си представим мъките на ада, няма нищо по-страшно от този огън, който не гасне нито денем, нито нощем.

Темата за смъртта не е обичайна. Това не е нещо, за което може да си поприказваш по време на чаша чай. Опитваме се да не мислим за нея, камо ли да говорим: прекалено е тежко. Смъртта е дисонанс в размерения ритъм на живота, то е черно, страшно петно, от което ти се иска да отклониш погледа си. Защо да говориш или да пишеш за нея? И без това има много проблеми. По-добре още веднъж да обсъдиш темата за музиката, която стана толкова популярна през последните години, или пък проблемите за възпитанието на децата, но в никакъв случай смъртта.

Наистина е така, но какво да се прави с хората, които са се сблъскали с тази мрачна реалност, които днес се измъчват под тежестта на нейният товар, които задават на себе си и на Бога безброй въпроси? Те живеят сред нас, носят в сърцата си болката от загубата, нуждаят се от утеха, подкрепа, надежда.

Те вече знаят истинската цена на живота и на смъртта, но това знание е прекалено тежко, за да го понесеш сам.

„Нашата болка не може да бъде измерена или заставена да замълчи – разказват родителите на загинала в катастрофа дъщеря. - Опитваме се да се държим и да не плачем постоянно. Но всяка дума може да предизвика цяла верига от спомени и тогава е невъзможно да сдържиш риданията.

Не можехме да сядаме заедно на масата, защото нейното място оставаше празно, не можехме да чистим апартамента, защото се налагаше да стигнем и до нещата в нейната стая, не можехме да празнуваме празниците – само ни напомняха за нашата самота. Най-обикновени неща ни причиняваха болка, всеки ден преживявахме отново загубата й.”

Колко много са страдащите родители подобни на тези, които надживяват децата си, и сега всеки ден за тях е като малка война, у която трябва да победиш мъката си, да стиснеш в юмрук цялата си воля и да живееш. Да живееш, за да застинеш изведнъж, сред дневната суета в нетърпима болка. И тогава няма място за самоуспокоението или за доводите на разсъдъка, остава само тази черна пропаст на загубата, която сякаш те засмуква и не ти дава надежда за освобождение. А съществува ли такова освобождение? Нима може да изтръгнеш и да изхвърлиш сърцето си, без да усетиш?

Джон Моузи, баща на загинала при автомобилна катастрофа 19-годишна дъщеря, казва: „Загубата на някого, когото много обичате, не прилича на болест, която може да бъде „преодоляна”. Тя прилича повече на ампутация на някоя част от вашето тяло – нещо, с което трябва да се научите да живеете. Ще куцате цял живот, но с Божията помощ може да станете хора, които се приспособяват по-добре към това.”

Освобождение няма да има, но ще има надежда за среща с любимите хора на небето. „Най-тежките и страшни дни в живота са изпитание на вярата, когато се проверява доколко са здрави твоите убеждения. Има само два пътя: или да се довериш на Бога в това състояние и докато ридаеш, да се утешиш с Негово утешение, или да отхвърлиш всякакво доверие и да се затвориш в болката и отчаянието си” - казва д-р Джеймс Добсън.

Нищо не можем да променим и дори не можем да обясним, но Бог ни е дал надежда в Сина Си и тази надежда е единственото, което всеки човек притежава. Тази надежда се простира над нас чрез синьото небе, където в непознатите простори, отвъд облаците Христос е приготвил място за всички, които Му се доверяват. Там отиват нашите близки и там ни очакват, „като броят небесните дни”, които остават до нашата среща. За тях са свършили страданията и проблемите, те са получили отговор на всичките си въпроси и сега ни очакват. Не е важно дали някой вярва в това, или не, то е факт и поради нечие неверие нищо няма да се промени, само ще се прибавят болка и сълзи.

Майката на едно от загиналите в Минското метро момиче, казва: „Говоря с дъщеричката си, всичко й разказвам и се надявам, че думите ми стигат до нея, в небитието. Тя трябва да почувства моята болка.” Горката майка! Никой не й е разказвал за Бога и за Неговата любов и тя самата не е могла да каже това на своето дете. Сега, когато е загубила дъщеря си, сълзите я задавят, не знае как да се утеши, как да живее. Нима е по-просто и по-лесно да вярваш в „небитието”, отколкото в реалността на живота с Бога? „Небитието” ли се оказва краят на всеки живот? Към него ли се стремим и на него ли предаваме близките си?

„Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление” – ни казва Библията (I Кор. 15:19).

На нас, християните, е подарена удивителна възможност. Още тук, докато живеем на земята, можем да имаме небесна гледна точка. И можем да я изразим, когато се сблъскваме със съвсем обикновени проблеми: вместо да направим скандал заради грубото отношение в поликлиниката, ние подаряваме на всички добро отношение; вместо да страдаме от несправедливостта в работата, спокойно доверяваме всичко на Бога. А когато дойде време на скръб, този нов светоглед може да промени хода на целия ни бъдещ живот. Никой не е застрахован срещу страданията: и християните, и невярващите хора са подложени на тъга, отчаяние, болка, но при вярващите въпреки всичко надеждата остава винаги – протегнатата за помощ ръка към давещия се в морето на скръбта, а при невярващите може да настъпи време на тъмнина и озлобление завинаги. Смъртта не пита и не дава време за разсъждения: или вярваш в Бога и се надяваш на среща в небето, или не, но тогава животът се превръща във вечно страдание.

Надеждата не умира никога. Няма „небитие”, има вечен небесен дом, където отиват всички, които обичат и познават Бога, където няма повече мрак, скръб, сълзи и раздяла, където Господ ни приема в бащинска прегръдка. Какъв е този небесен дом? Може би там пътищата сияят от смарагд, а моретата приличат на небеса? Можем само да се досещаме за това, но в едно сме сигурни – нашите любими хора ни очакват там.

Тази увереност ни подарява Самият Бог и ние, без да се съмняваме, повтаряме след апостол Павел: „Нашето жителство е на небесата.” Ние сме небесни граждани, които временно живеят на земята. Може понякога да ни се струва, че съществува само този живот, че трябва много да постигаш и никога да не закъсняваш, но стига само да спрем, да вдигнем очи към небето и тази недостижима лазурна шир още веднъж ни напомня, че нашият истински дом не е тук. Когато ни напускат любими хора, небесните обиталища стават толкова близки и реални, че дори в най-мрачния ден сърцето не се съмнява: там, зад облаците, е небесната страна, където вече ме очакват. Още малко, съвсем малко и ще се срещнем, за да не се разделяме никога повече.

Едва ли думите ми ще прозвучат като особена новост или откритие - не претендирам за това. Заех се с тази непроста и неприятна тема с две цели. Първо, бих искала да кажа на онези, които минават през долината на смъртната сянка, че не са сами, че не ни е безразлично какво става с тях. А второто и най-важното е, че нашият Господ изпитва особено състрадание към тези, които преживяват скръб. Той ви познава по име, не са Му безразлични вашите чувства, вижда всяка пролята от вас сълза.

„Господ е близо до онези, които са със съкрушено сърце, и спасява онези, които са с разкаян дух” – тези думи са насочени към вас. Днес вие преживявате страшни времена, но Божието царство има още един жител и там ви очакват. За съжаление на атеистите и за щастие на нас, християните, земният живот не е единствена форма на съществуване. Знаем, че има вечен Бог, Който се грижи за това временният ни нелек живот на земята да има чудесно продължение на небето в Негово присъствие. С тази твърда надежда ние се различаваме от света и се предпазваме от безумието на скръбта. Дръжте се за тази надежда, никой не може да ви я отнеме – тя никога няма да ви подведе.
цитирай
2. simona34 - Nessun Dorma, всъщност
29.05.2009 07:49
е песен във възхвала на любота, а не траурна песен. Ама за целта трябва да си мъъънинко образован.
цитирай
3. avangardi - simona34 - не бих ти отговорила на тъпизма в този момент,
29.05.2009 09:28
дори и така да е, коментарът ти е неуместен...
Сложих клипа, защото това изпълнение на колоса в оперното пеене отъждествявам с любовта ни към загубата на любимите хора и силата ни да преодолеем мъката от загубата им!
Можеше да оставиш язвителността и отровата си за друг момент. За образованието си - не съм длъжна да коментирам с теб или с който и да е било.
цитирай
4. kosara2008 - Благодаря ти...мила...
29.05.2009 09:47
толкова е страшно и болно...толкова хора...просто така...няма ги на този свят...

имах нужда да прочета такъв постинг!
цитирай
5. mkalpakchiew - Да останем в минута мълчание за невинните жертви!
29.05.2009 10:21
Трагедията е голяма!
Nessun Dorma - прекрасен избор!
Това е възхвала на любовта, защото любов и смърт са свързани в едно!
Човека, когото обичаш остава завинаги в сърцето ни!

Спомене ли се „Турандот”, първата асоциация е с великолепната опера на Пучини и Либрето - Джузепе Адами и Ренато Симони. И най-вече класическата ария „Nessun dorma”, понякога в далеч не оперен контекст.
Мнозина я свързват с футбола - използвана през 1990 г. от ВВС за основна тема при отразяване на Световната купа, а не са малко тези, които я свързват с метъла и отличната интерпретация на Manowar. Много по-малко са тези, които ще се сетят за „какво се разказва” в „Турандот” и коя е основата за либретото.
Либретиста Ренато загубва любимата си и приятелят му либретиста Джузепе - прави жеста към любовта и смъртта, като създават арията „Nessun dorma”, което в контекст означа - Оставаш завинаги в сърцето ми!

Така, че на коментиралата по-горе simona34 препоръчвам да почете повече "дебели" книги!!!
По този повод ще кажа за великия художник Рафаел, когато един обущар коментира негова картина за неточността в обувката. Рафаел е поправил обувката на картината, но обущаря се самозабравя и почва да коментира цялата картина.
Тогава Рафаел отговаря на обущаря:
"Не по-горе от обувката!"
Извода е в това, че да не се коментира нещо което не разбираме!!!

цитирай
6. kasnaprolet9999 - Много хубаво си отразила мсичко,
29.05.2009 11:29
което чувства човек, когато загуби свой близък, единствената ни надежда е, че ще се видим някога в нашия небесен дом. От близо година насам загубих баща си, свекъра, майка ми и свекърва ми и те са на път и наистина човек трябва да бъде много силен, за да може да издържи на всичко това, вярата е единсвеното нещо което може да ни подкрепи духовно.
Много добра симбиоза между текст и клип, поздравявам те за това, ти винаги си бела много обстоятелствена и точна.
цитирай
7. mmmmmmmmm - Плащаме висока
29.05.2009 12:32
цена за безотговорността и безхаберието,за компромисите и подценяването на всичко ценно...
Виновни сме пред нелепо загиналите!
Да сведем глава!Да им се извиним!
Не е време да се поучаваме, simona34.
Нека просто помълчим.
цитирай
8. yuliya2006 - СВИКНАХМЕ
29.05.2009 22:23
Днес убиха момче,
просто тъй, свикнахме...
Коледа идва а някъде плач,
майка с черна забрадка.

Убиха брутално две деца,
лъчезарни, мили, свикнахме...
Лекар на катеричка обесиха,
уж случайно, много говорел.

Деца в дискотека се задушиха,
погребахме, изпратихме, свикнахме...
Наказани няма, всичко покриха
и чакат хората да забравят.

Убиват днес безнаказано,
търсят луд, за да бъде виновен.
Близките вече, сълзите изплакаха
и просто мъртви, свикнахме...


11.12.2008
ДЖУЛИЯ БЕЛ
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: avangardi
Категория: Изкуство
Прочетен: 8305293
Постинги: 1978
Коментари: 10400
Гласове: 95674
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031