Най-четени
1. zahariada
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
29.10.2007 06:41 -
IN MEMORIAM 31.10.89 г. умира АРЛЕКИНО
Автор: avangardi
Категория: Изкуство
Прочетен: 9362 Коментари: 24 Гласове:
Последна промяна: 06.11.2007 09:50
Прочетен: 9362 Коментари: 24 Гласове:
0
Последна промяна: 06.11.2007 09:50
"Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости"
„Тъжният клоун“ - Георги Парцалев
Георги Парцалев е изключително популярен
театрален и филмов актьор.
Незабравими остават създадените от него комедийни роли.
В съзнанието на поколения българи той е
големият благородник в българското актьорско изкуство.
Един Закъснял Разказ...за Георги Парцалев - Стоянка Мутафова
АРЛЕКИНО - АЛЛА ПУГАЧОВА
„Тъжният клоун“ - Георги Парцалев
театрален и филмов актьор.
Незабравими остават създадените от него комедийни роли.
В съзнанието на поколения българи той е
големият благородник в българското актьорско изкуство.
|
|
|
АРЛЕКИНО - АЛЛА ПУГАЧОВА
Един актьор с чието присъствие израстнах и много харесвах....
цитирайВечна му памет...такива актьори вече няма!!!
цитирайВечна му памет! Лошото е, че остава неразбран в своя край, а винаги е бил изключително добър човек. Явно не е оцелил годините, в които е живял.
цитирайСМЪРТТА НА ПАРЦАЛЕВ
Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.
Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.
Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:
— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?
— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.
На другия ден, на път за театъра, ми се видя много блед и нестабилен в придвижването си. Каза ми:
— Ще те чакам в 9 в кафето на театъра, за да видим какво ще правим после.
Имах някакво лошо предчувствие и още около 7 ч вечерта отидох в театъра. Безпокойството ми наистина се оказа основателно. На Парцалев отново му беше прилошало по време на репетиция. Той бе закаран пак в Правителствената болница.
Първите подробности за здравето на Парцалев научих от леля Веска. В продължение на 18 дни той не напусна реанимацията и никой не успя да го види. Не пускаха при него дори и майка му, макар че всекидневно я информираха за състоянието му.
Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив. Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:
— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.
В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:
— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
— Случило се е нещо, проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.
Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.
Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.
От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.
Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.
След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.
Времето тече. Изменят се нравите и отношенията между нас, хората. Талантът на Парцалев, неговата следа в театъра бяха забравени. Малцина отиват на неговия гроб, а още по-малко говорят за него. Когато ми стане мъчно за моя приятел Парцалев, отивам сам на неговия гроб, запалвам му една свещичка, оставям цветя, защото той ги обичаше и естествено — уиски с малкото му шишенце, което пазя все още в себе си.
http://www.chitanka.info:82/lib/text/2393/16
Авторско право
© 1999 Илия Ангелов
цитирайЕстествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.
Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.
Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:
— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?
— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.
На другия ден, на път за театъра, ми се видя много блед и нестабилен в придвижването си. Каза ми:
— Ще те чакам в 9 в кафето на театъра, за да видим какво ще правим после.
Имах някакво лошо предчувствие и още около 7 ч вечерта отидох в театъра. Безпокойството ми наистина се оказа основателно. На Парцалев отново му беше прилошало по време на репетиция. Той бе закаран пак в Правителствената болница.
Първите подробности за здравето на Парцалев научих от леля Веска. В продължение на 18 дни той не напусна реанимацията и никой не успя да го види. Не пускаха при него дори и майка му, макар че всекидневно я информираха за състоянието му.
Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив. Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:
— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.
В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:
— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
— Случило се е нещо, проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.
Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.
Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.
От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.
Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.
След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.
Времето тече. Изменят се нравите и отношенията между нас, хората. Талантът на Парцалев, неговата следа в театъра бяха забравени. Малцина отиват на неговия гроб, а още по-малко говорят за него. Когато ми стане мъчно за моя приятел Парцалев, отивам сам на неговия гроб, запалвам му една свещичка, оставям цветя, защото той ги обичаше и естествено — уиски с малкото му шишенце, което пазя все още в себе си.
http://www.chitanka.info:82/lib/text/2393/16
Авторско право
© 1999 Илия Ангелов
са незаменими.....и старите,български филми с тях.....
няма вече такива.....!
цитирайняма вече такива.....!
Благодаря ти за разказа, толкова е хубав, натъжи ме ...
цитирай... за него, майка му и родната му къща. Дали е истина, не знам, но дошъл ред да съборят тази къща. И вместо майка му да я напусне, тя я почистила основно, измила прозорците, натъкмила, подредила всичко. На другия ден я срутили.
Така си отиде и Парцалев - до последно изискан и изряден.
цитирайТака си отиде и Парцалев - до последно изискан и изряден.
Светла му памет!
Една "свещичка" ще оставя и аз тук..
цитирайЕдна "свещичка" ще оставя и аз тук..
Вечна му памет!
...
цитирай...
И аз го обичам........
поздрав!:)
цитирайпоздрав!:)
Поклон!!!
цитирай...Той беше гениален...
Поклон и от мен!...
цитирайПоклон и от мен!...
Благодаря ти, Иле!
Светла му памет на този прекрасен човек!
цитирайСветла му памет на този прекрасен човек!
Неповторим и пълнещ душите ни с майсторската си игра!
Благодаря ти за интересния постиг!
Хубаво е да си спомним за него и да го почетем!
цитирайБлагодаря ти за интересния постиг!
Хубаво е да си спомним за него и да го почетем!
Светла му памет!
цитирайпред гения на незабравимия актьор Герги Парцалев!
@>-->--------
-------------------------
АРЛЕКИНО - Емил Димитров
Върви каручката на стария Буо,
от град на град се нижат тъжни дни.
Каручката със скъсано платно
и куклите Мерлин и Арлекин.
Арлекино беше дървено човече,
в малкия театър на стария Буо.
Смееше са много публиката вечер
на издяланата кукла от дърво.
Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице!
В театъра на стария Буо,
играеше принцесата Мерлин.
През старото окъсано платно
се вглеждаше във нея Арлекин.
Арлекино гледа, всяка вечер плахо,
стария Буо със молещи очи.
Той едно сърце, в него да издяла,
за да може да се влюби във Мерлин.
Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице.
Затрогнат от молбите му Буо,
веднъж го взе във своите ръце.
И в първото безчувствено дърво
с длето издяла мъничко сърце.
Арлекин обикна куклата Мерлин
и в любов безкрайна нежно засия.
Той игра тъй както никога преди,
но пламнал цял от обич изгоря.
Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.
Върви каручката на стария Буо,
останал сам със куклата Мерлин.
Над малко шепа пепел от дърво
той плачеше за своя Арлекин.
Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.
АРЛЕКИНО! АРЛЕКИНО!
ТИ ОТ ОБИЧ ИЗГОРЯ!
цитирай@>-->--------
-------------------------
АРЛЕКИНО - Емил Димитров
Върви каручката на стария Буо,
от град на град се нижат тъжни дни.
Каручката със скъсано платно
и куклите Мерлин и Арлекин.
Арлекино беше дървено човече,
в малкия театър на стария Буо.
Смееше са много публиката вечер
на издяланата кукла от дърво.
Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице!
В театъра на стария Буо,
играеше принцесата Мерлин.
През старото окъсано платно
се вглеждаше във нея Арлекин.
Арлекино гледа, всяка вечер плахо,
стария Буо със молещи очи.
Той едно сърце, в него да издяла,
за да може да се влюби във Мерлин.
Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице.
Затрогнат от молбите му Буо,
веднъж го взе във своите ръце.
И в първото безчувствено дърво
с длето издяла мъничко сърце.
Арлекин обикна куклата Мерлин
и в любов безкрайна нежно засия.
Той игра тъй както никога преди,
но пламнал цял от обич изгоря.
Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.
Върви каручката на стария Буо,
останал сам със куклата Мерлин.
Над малко шепа пепел от дърво
той плачеше за своя Арлекин.
Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.
АРЛЕКИНО! АРЛЕКИНО!
ТИ ОТ ОБИЧ ИЗГОРЯ!
Арлекино - Э. Димитров - Б.Баркас
По острым иглам яркого огня
Бегу, бегу, дорогам нет конца,
Огромный мир замкнулся для меня
В арены круг и маску без лица.
Я — шут, я — Арлекин, я — просто смех,
Без имени и, в общем, без судьбы.
Какое, право, дело вам до тех,
Над кем пришли повеселиться вы?
Ах, Арлекино, Арлекино!
Нужно быть смешным для всех!
Арлекино, Арлекино,
Есть одна награда — смех.
Выходят на арену силачи,
Не ведая, что в жизни есть печаль.
Они подковы гнут, как калачи,
И цепи рвут движением плеча.
И рукоплещет восхищенный зал,
И на арену к ним летят цветы,
Для них играет туш, горят глаза,
А мною заполняют перерыв.
Ах, Арлекино, Арлекино!
Нужно быть смешным для всех!
Арлекино, Арлекино,
Есть одна награда — смех.
Смешить вас мне с годами все трудней,
Ведь я не шут у трона короля.
Я Гамлета в безумии страстей
Который год играю для себя.
Все кажется — вот маску я сниму
И этот мир изменится со мной,
Но слез моих не видно никому,
Ну что ж, Арлекин я, видно, неплохой!
Ха-ха-ха, ха-ха-ха...
Ах, Арлекино, Арлекино!
Нужно быть смешным для всех!
Арлекино, Арлекино,
Есть одна награда — смех.
цитирайПо острым иглам яркого огня
Бегу, бегу, дорогам нет конца,
Огромный мир замкнулся для меня
В арены круг и маску без лица.
Я — шут, я — Арлекин, я — просто смех,
Без имени и, в общем, без судьбы.
Какое, право, дело вам до тех,
Над кем пришли повеселиться вы?
Ах, Арлекино, Арлекино!
Нужно быть смешным для всех!
Арлекино, Арлекино,
Есть одна награда — смех.
Выходят на арену силачи,
Не ведая, что в жизни есть печаль.
Они подковы гнут, как калачи,
И цепи рвут движением плеча.
И рукоплещет восхищенный зал,
И на арену к ним летят цветы,
Для них играет туш, горят глаза,
А мною заполняют перерыв.
Ах, Арлекино, Арлекино!
Нужно быть смешным для всех!
Арлекино, Арлекино,
Есть одна награда — смех.
Смешить вас мне с годами все трудней,
Ведь я не шут у трона короля.
Я Гамлета в безумии страстей
Который год играю для себя.
Все кажется — вот маску я сниму
И этот мир изменится со мной,
Но слез моих не видно никому,
Ну что ж, Арлекин я, видно, неплохой!
Ха-ха-ха, ха-ха-ха...
Ах, Арлекино, Арлекино!
Нужно быть смешным для всех!
Арлекино, Арлекино,
Есть одна награда — смех.
Дано да повтарят филми с него, за да могат и тези които не са били родени тогава да се докоснат до магията му!
цитирайВечна памет и поклон!!!
цитирай29.10 12:16
... за него, майка му и родната му къща. Дали е истина, не знам, но дошъл ред да съборят тази къща. И вместо майка му да я напусне, тя я почистила основно, измила прозорците, натъкмила, подредила всичко. На другия ден я срутили.
Така си отиде и Парцалев - до последно изискан и изряден.
-------------------------------------------------------------
И аз скоро прочетох за тази история, но не знам дали е вярна.
цитирай... за него, майка му и родната му къща. Дали е истина, не знам, но дошъл ред да съборят тази къща. И вместо майка му да я напусне, тя я почистила основно, измила прозорците, натъкмила, подредила всичко. На другия ден я срутили.
Така си отиде и Парцалев - до последно изискан и изряден.
-------------------------------------------------------------
И аз скоро прочетох за тази история, но не знам дали е вярна.
Обичам филмите с негово участие!Винаги ме развеселява!
Поклон и вечна памет!
цитирайПоклон и вечна памет!
Поклон пред творчеството му.
цитирай
23.
анонимен -
ирина
17.07.2009 14:21
17.07.2009 14:21
О т толкова години за първи път плача за Парцалев , винаги съм се смяла само при вида му.Неповторим и уникален невероятен!!! Никой не може вече да разсмее цяла една нация вече!Както беше написал някой със него си отиде смеха на България!!!Поклон ,дълбок поклон!!!Почивай в мир Титане!!!
цитирай
24.
анонимен -
KINOMANIA_BG
28.07.2009 14:37
28.07.2009 14:37
С група деца от гр.Левски отново разгръщаме страниците от живота и творчеството на Парцалев. Велик! Дълбоко трогна сърцата ни!
цитирайТърсене
Блогрол
1. Магическо Прозорче към света в блог.бг - по азбучен ред
2. разкази за художници avangardi-блог вълна
3. ДВУЕЗИЧНА БИБЛИОТЕКА с преводна литература
4. онлайн радио
5. Музика
6. 65 думи със специфичен правопис
7. impressio
8. обекти
9. сензация
10. новото познание
11. sofiadailyexpress
12. fakti.bg
13. Искам да знам
14. братле
15. изумително
2. разкази за художници avangardi-блог вълна
3. ДВУЕЗИЧНА БИБЛИОТЕКА с преводна литература
4. онлайн радио
5. Музика
6. 65 думи със специфичен правопис
7. impressio
8. обекти
9. сензация
10. новото познание
11. sofiadailyexpress
12. fakti.bg
13. Искам да знам
14. братле
15. изумително