Чувствам се граждански отговорен и професионално задължен публично да споделя някои принципни съображения за проекта на "Закона за развитието на академичния състав в РБ". Целта ми е единствено, ако мога, да бъда полезен и евентуално да бъда чут - поне от министър-председателя Бойко Борисов.
През далечната 1995 година написах статия със заглавие "Прекръстването не прави висшия институт университет" и въпреки безспорното доказателство, "че ако някой просто ме прекръсти от Константин на Иисус, сигурно няма да стана Господ", не бях разбран. Но изминалите 15 години показаха, че съм прав, защото сега всички са убедени, че качеството на висшето образование
непрекъснато се влошава оттогава
Още в началото ще отбележа несъгласието си с формата и същността на този проектозакон.
Мисля, че основната цел не е много ясна, че наименованието на този закон е научно и юридически некоректно. Известно е: още Аристотел е знаел, че проблемите на науката и нейното развитие не могат да се решават с гласуване, т.е. със закони и
заповеди на властимащите
При това понятието "развитие" означава иманентен процес на преминаване от по-нисше към по-висше качествено състояние. Според мен е грешно научните звания да се свързват единствено с научните длъжности. Нито е законно, нито е морално едно хабилитирано лице, щом напусне научната длъжност и стане например пенсионер, да губи и своето научно звание. Латинската дума "habilis" означава "способен".
Научните длъжности се заемат само от лица, придобили вече научни звания, хабилитирани. Следователно научните звания са първични и трябва да бъдат пожизнени. Научните степени и научните звания не бива да се свързват с конкретна институция. Те трябва единствено да се присвояват
за конкретни научни постижения
в определена област и за преподавателски постижения. Например научното звание "професор по строителни конструкции" трябва да бъде присвоено при едни и същи критерии и изисквания, а не да се свързва с конкретните различни ведомствени правилници на висшите училища, които в нашата страна са повече от 50, а може да станат и повече.
Наивно е да се смята, че един професор, избран например в Медицинския университет в София за научната длъжност "Вътрешни болести", не е такъв за останалите медицински университети в Пловдив, Варна, Плевен. Според мен той е професор по "Вътрешни болести" не само за всички български университети, но и за цялата българска общественост, и то пожизнено.
Трябва да е ясно, че званията са нещо различно от длъжностите (например Бойко Борисов е генерал и сега, без генералска длъжност). Необосновано е винаги и всякога научните звания да се свързват със заемането на научните длъжности. Ако проектозаконът остане с това съдържание, по-коректно е той да се озаглави "Закон за научната степен и научните длъжности".
Освен това в проектозакона липсват ясно и еднозначно дефинирани критерии, показатели, изисквания за даване на различните научни звания, за заемане на съответните научни длъжности. Премахването на научната степен "доктор на науките" означава неразбиране на ролята на науката и
ликвидиране на един от стимулите
за нейното перманентно развитие. Предполагам, че в нашата страна има около 1000 човека с такава научна степен и те законно представляват висшия научен елит в България. Далеч съм от мисълта, че всички те достойно и заслужено са получили тази висока научна степен, което е само един показател, че съществуващата система е необходимо да се усъвършенства или изцяло промени, като се замени с перфектно работеща алтернатива, каквато в този проектозакон не се предлага.
В преходните и заключителни разпоредби е вписан текст, който гласи: "Придобилите научна степен "доктор на науките" преди влизането в сила на този закон ползват правата на придобилите научна степен "доктор". Този текст е не само несъстоятелен, но и противоконституционен. На трето място - с премахването на научната степен "доктор на науките" и научните звания "старши асистент" и "главен асистент", фигуративно казано, се скъсява с три стъпала стълбата към върховете на научното развитие. Очевидно е, че колкото една стълба е по-къса, толкова по-лесно се изкачва по нея, но и толкова по-ниско се стига. Това означава, че
стойността на дипломите
и свидетелствата, които ще се издават от висшите училища, някои от които са дълбоко неизвестни по света, ще бъдат по-малки от същите, издадени досега от държавата чрез ВАК. Това е повече от очевидно.
Четвърто, предложеният закон поражда съмнения за защита на определени позиции и интереси, което говори и за наличие на идеологически моменти. Придобитите досега по незаконен път, без да бъде спазен действащият закон, научни степени и научни звания, с този закон ще бъдат узаконени. Това означава, че беззаконията, извършвани от някои частни университети, ще бъдат узаконени. Лицата, които без документи (удостоверения и свидетелства) от ВАК се кичеха със званието "професор", вече законно ще поставят тази титла пред името си.
Пето, с приемането на този закон се създава възможност да се увеличават и досега съществуващите
негативни явления при процедурите
в научните среди, които накратко аз дефинирам като научна ентропия. Това е тази част от човешката енергия, която се насочва и влага в: псевдонаучни изследвания; присвояването понякога на научни степени и научни звания за квази научни приноси; обиди, омраза и ненавист към всеки, който има смелостта и научното достойнство да критикува от научни позиции и да се обяви против квази научните изследвания; незаконно присвояване и публично използване на титлата "професор", с което се заблуждава обществеността, без да се носи отговорност. Всеки, който не спазва действащи закони в една правова държава, трябва да понесе последствия от това нарушаване.
Смятам също, че закриването на ВАК в настоящия момент е
непоправима стратегическа грешка
за България с нейните над 50 вуза, с общо около 250 000 студенти. А държавата ни е няколкократно по-малка от един съвременен голям световен град, в който само в един университет се обучават повече от 300 000 студенти. Не съм консерватор, повече от убеден съм, че на този свят няма нищо по-постоянно от промяната. Една реформирана и оптимизирана по състав, структура, процедури и функции ВАК е обективна необходимост, като надведомствена институция към Министерския съвет, която трябва да насочи вниманието си не само към процедурни въпроси, а преди всичко по същността и качеството на защитаваните дисертации. Това е основното и главното.
Допуснати процедурни пропуски не са фатални. Опасни и непоправими са допуснати грешки по същество, т.е. положителни оценки на квази научни приноси, защото
посредствеността в науката ражда
още по-голяма посредственост.
Необходимите и желани икономии могат да се постигнат дори само с намаление с повече от 50% на членовете на Специализираните научни съвети и те се трансформират в журита с променлив състав от 7 до 9 човека. Некоректно и наивно е да се смята, че със закриване на ВАК "пряката бюджетна икономия ще възлезе на около 350 хил.лв.". Нали за многобройните журита и многото рецензии за различните процедури са необходими пари, и то сигурно в по-голям размер.
Убеден съм, че без една реформирана ВАК няма да има никаква съизмеримост в качеството на научните степени и научните звания в България. Висшето образование и науката са като два скачени съда. Затова процедурите може да се децентрализират, но не бива да се допусне локална ведомствена научна оценка, т.е. децентрализация на обективността. Без ВАК, без национални критерии, без изисквания и контрол нараства рискът от субективизъм, корупция и обезценяване на научните степени и научни звания, от девалвация.
Според мен този проектозакон следва да се преработи и по форма, и по съдържание. Един закон, който с почти всеки свой член препраща към различни ведомствени правилници (броят им може да надмине и 100), не е качествен закон. Той не може да осигури никакво развитие, напротив - той още повече ще понижи качеството във висшето образование и вместо да ни приближи, ще ни отдалечи от европейските и световните практики в тази област.
|